— Британското правителство ще окаже пълно съдействие на разследването — намеси се Амелия.
— О, така ли? — попита Рут с отровно сладък глас. — И какво те кара да мислиш така?
— Не мисля, Рут. Чета. Пише го на екрана. Виж.
Погледнахме. В долната част на телевизионния екран вървеше текст: ПОСЛЕДНИ НОВИНИ: БРИТАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО „ЩЕ ОКАЖЕ ПЪЛНО СЪДЕЙСТВИЕ“ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.
— Как смеят? — възкликна Рут. — След всичко, което направихме за тях!
Джош каза:
— При цялото ми уважение, госпожо, като страна, подписала договора за Международния наказателен съд, британското правителство няма избор. Според международните закони е длъжно „да окаже пълно съдействие“. Такива са изискванията на Член четирийсет и шести.
— Ами ако в крайна сметка Международният наказателен съд реши да ме арестува? — тихо попита Ланг. — И тогава ли британското правителство ще е длъжно „да окаже пълно съдействие“?
Джош вече бе открил в лаптопа си нужния текст.
— Това се разглежда в Член петдесет и девети, сър. „Държава — страна по статута, която е получила искане за предварително арестуване или за арестуване и предаване, незабавно предприема действия за арестуването на съответното лице.“
— Е, мисля, че чутото решава въпроса — отсече Ланг. — Заминаваме за Вашингтон.
Рут скръсти ръце. Жестът ми напомни за Кейт предвещаваше бури.
— Все пак смятам, че ще изглежда зле — каза тя.
— Не толкова зле, колкото да ме свалят с белезници на летище „Хийтроу“.
— Поне ще личи, че имаш кураж.
— Тогава защо, по дяволите, не отлетиш и ти заедно с мен? — свирепо възрази Ланг. Също като в избухването от предишния ден, изненадваща бе не толкова проявата на раздразнителност, колкото неочакваният й изблик. — Ако британското правителство иска да ме предаде на този измислен съд, майната му! Ще отида там, където хората ме желаят. Амелия, кажи на момчетата, че след пет минути потегляме. Помоли момичетата да ми приготвят багаж за кратко пътуване. Приготви се и ти.
— О, защо не ползвате общ куфар? — рече Рут. — Ще е далеч по-удобно.
При тези думи сякаш замръзна самият въздух. Дори и тънката усмивка на Крол застина по краищата. Амелия се поколеба, после нервно приглади полата си, взе бележника и се изправи сред тихо копринено шумолене. Докато вървеше към стълбището, гледаше право напред. Стискаше устни, а шията й се бе обагрила в изящно розово. Рут я изчака да изчезне от поглед, после бавно изпъна подвитите си крака и внимателно обу ниските си обувки с дървени подметки. Трийсет секунди по-късно долу се затръшна врата.
Ланг болезнено примижа и въздъхна. Стана, взе си сакото от облегалката на стола и го облече. Това бе сигнал за всички ни да се раздвижим. Сътрудниците затвориха лаптопите. Крол стана, разкърши се и разпери пръсти. Заприлича ми на котка, която извива гръб и за миг показва нокти. Аз прибрах бележника.
— Ще се видим утре — каза Ланг и ми протегна ръка. — Настани се удобно. Извинявай, че те зарязвам. Цялата тази шумотевица поне ще се отрази добре на продажбите.
— Вярно — казах аз. Потърсих някаква реплика, с която да разведря атмосферата. — Може би всичко е уредено от рекламния отдел на Райнхарт.
— Тогава им кажи да престанат, ако обичаш.
Той се усмихна, но очите му изглеждаха подпухнали и наранени.
— Какво ще кажеш на медиите? — попита Крол, като го прегърна през раменете.
— Не знам. Дай да го обсъдим в колата.
Докато Ланг се обръщаше към вратата, Крол ми намигна.
— Приятно писане в сянка.
9
Ами ако ви лъжат? „Лъжат“ навярно е твърде силно казано. Почти всички ние разкрасяваме спомените си според картината, която бихме желали да види светът.
„Писане в сянка“
Можех да сляза да ги изпратя. Аз обаче останах да гледам по телевизията как излизат. Винаги съм казвал, че ако търсиш автентичното, непосредствено преживяване, няма нищо по-хубаво от седенето пред екрана. Странно е например как новинарските кадри от хеликоптер придават и на най-невинното действие опасния привкус на престъпление. Когато шофьорът Джеф докара бронирания ягуар пред къщата и спря, без да изключва двигателя, за целия свят изглеждаше, че организираме мафиотско измъкване точно преди да пристигнат ченгетата. Сред студения въздух на Нова Англия големият автомобил сякаш се рееше върху море от изгорели газове.
Отново ме обзе същото объркващо чувство, което бях изпитал предишния ден, когато от ефира прозвуча изявлението на Ланг. На екрана виждах как един агент от специалните служби отваря дясната задна врата и остава да я държи, докато откъм коридора чувах как Ланг и останалите се готвят за тръгване.