Изчаках го да се върне в бронирания пашкул, после изключих телевизора.
След като Ланг и останалите си тръгнаха, къщата изглеждаше не просто празна, а опустяла, лишена от смисъл. Слязох по стълбището и минах покрай осветените витрини с племенна еротика. Столът до вратата, където вечно седеше някой от охранителите, сега пустееше. Завъртях се и тръгнах по коридора към помещението за секретарките. Малката стая, обикновено безупречно чиста, изглеждаше изоставена след паническо бягство като шифровъчна зала на чуждо посолство в току-що превзет град. По бюрото се валяха хартии, компютърни дискове и стари броеве на „Хансард“ и „Конгрешънъл Рекорд“. Чак сега ми хрумна, че нямам работно копие от ръкописа на Ланг, но когато се опитах да отворя канцеларския шкаф, той се оказа заключен. Кошчето до него бе претъпкано с хартиени ивици от резачката за документи.
Надникнах в кухнята. На масата бе подреден комплект ножове; по някои от тях имаше свежа кръв. Колебливо подвикнах „Ехо“ и погледнах зад вратата на килера, но икономката не беше там.
Нямах представа коя е моята стая, затова не ми оставаше друг избор, освен да продължа по коридора, изпробвайки вратите една по една. Първата беше заключена. Втората се отвори и от стаята зад нея лъхна плътен, сладникав мирис на тежък афтършейв; върху леглото бе метнат анцуг. Личеше, че е спалнята, която използват агентите от нощната смяна. Третата врата пак бе заключена и тъкмо се канех да пробвам четвъртата, когато чух женски плач. Познах, че е Рут, дори и риданията й звучаха войнствено. В централната сграда има само шест спални — бе казала Амелия. — По една за Адам и Рут. Ама че положение, помислих си аз, докато се отдалечавах на пръсти, бившият премиер и жена му спят в отделни стаи, а любовницата е в края на коридора. Едва ли не френско семейство.
Плахо изпробвах дръжката на следващата стая. Беше отключена и веднага разпознах бившето убежище на Макейра — не толкова по вида на куфара си, колкото по мириса на носени дрехи и лавандулов сапун. Влязох и съвсем тихо затворих вратата. Големият огледален гардероб заемаше цялата стена откъм стаята на Рут и когато плъзнах стъклената врата няколко сантиметра встрани, чух нейното приглушено хлипане. Вратата заскърца върху релсите и тя навярно чу, защото плачът изведнъж стихна. Представих си я как трепва, надига глава от мократа възглавница и се вглежда в стената. Отстъпих назад. Забелязах, че някой е оставил на леглото кутия за документи, натъпкана тъй шгьтно, че капакът не се затваряше добре. Отгоре бе залепено жълто листче с надпис: „Успех! Амелия“. Седнах на ръба и вдигнах капака. МЕМОАРИ на Адам Ланг, обявяваше гордо титулната страница. Значи все пак не ме беше забравила въпреки крайно притеснителните обстоятелства около нейното заминаване. Кой каквото ще да казва за мисис Блай, но беше истинска професионалистка.
Усетих, че съм достигнал повратната точка. Можех да продължавам да се мотая около рухващия проект с жалката надежда по някое време някой да ми помогне. Или — при тази алтернатива усетих как гръбнакът ми се изправя, — или да взема нещата в ръцете си, да се опитам да преработя тези шестстотин двайсет и една скучни страници в нещо годно за печат, да си прибера двеста и петдесетте бона и да хукна към някой плаж, където да се излежавам цял месец, додето напълно забравя семейство Ланг.
Погледнато под такъв ъгъл, просто нямах друг избор. Наложих си да забравя безплътните следи от Макейра в стаята и далеч по-реалното присъствие на Рут зад стената. Извадих ръкописа от кутията и го сложих на масата до прозореца, отворих чантата и взех лаптопа и разпечатките на вчерашните разговори. Нямаше много място за работа, но това не ме притесняваше. От всички човешки дейности за писането най-лесно се намират основания да не започнеш — бюрото е прекалено голямо или прекалено малко, твърде е шумно или твърде тихо, твърде топло или твърде студено, твърде рано или твърде късно. С годините бях свикнал да ги пренебрегвам и просто да се хващам на работа. Включих лаптопа, щракнах ключа на лампата и се вгледах в пулсиращия курсор върху празния екран.
Ненаписаната книга е прекрасна вселена, пълна с безброй възможности. Напишеш ли една дума обаче, незабавно я сваляш от облаците. Напишеш ли изречение, вече е на половината път да стане като всяка друга скапана книга. Но както се знае, по-доброто е враг на доброто. При липса на гений и обикновеното занаятчийство върши работа. Ако не друго, винаги можеш да се опиташ да напишеш нещо, което ще привлече читателя, което ще го насърчи, след като е прочел първия абзац, да погледне и втория, после третия. Разгърнах ръкописа на Макейра, за да си припомня как не бива да се започва автобиография за десет милиона долара: