Вещите на покойниците винаги ме потискат. Има ли нещо по-печално от вехториите, останали след тях? Кой казва, че от нас остава само любовта? От Макейра бяха останали само вещи. Натрупах ги върху креслото, после посегнах да сваля неговия куфар от гората полица. Очаквах да бъде празен, но когато хванах дръжката, вътре нещо се размърда. А, помислих си аз. Най-сетне. Тайният документ.
Куфарът беше огромен и грозен, от пресована червена пластмаса; оказа се твърде голям, за да го сваля с лекота, и той тежко тупна на пода. Тътенът сякаш отекна из стихналата къща. Изчаках малко, после внимателно го сложих да легне, коленичих отпред и натиснах закопчалките. Те отлетяха нагоре с едновременно и внезапно щракване.
Такива куфари не се правеха вече от десетина години освен може би в най-затънтените кътчета на Албания. Вътре имаше лъскава синтетична тапицерия с грозен десен, от която висяха раздърпани ластични ремъци. На дъното лежеше голям плик, изпратен до М. Макейра от пощенска кутия във Винярд Хейвън. Етикетът отзад сочеше, че пратката идва от архивния център „Адам Ланг“ в Кеймбридж, Англия. Отворих го и извадих шепа снимки и фотокопия заедно с любезна бележка от д-р Джулия Кроуфорд-Джоунс, директор.
Едната снимка разпознах веднага — Ланг с пилешкия костюм от представлението на „Футлайтс“ в началото на седемдесетте години. Имаше още десетина сценични снимки, показващи целия театрален състав; комплект фотографии на Ланг в лодка, с плоска сламена шапка и раирано сако; още три или четири на пикник край реката, явно направени през същия ден. Фотокопията бяха от разни програми на „Футлайтс“ и кеймбриджки театрални рецензии плюс доста вестникарски изрезки за общинските избори в Голям Лондон през май 1977 г., както и оригиналната партийна членска карта на Ланг. Неволно залитнах, когато видях датата на картата. Беше от 1975 г.
След това се заех да разглеждам материалите по-подробно, като започнах с изрезките за изборите. На пръв поглед бях решил, че са от лондонския „Ивнинг Стандард“, но сега видях, че са от информационния бюлетин на политическа партия — партията на Ланг — и дори има негова снимка сред група доброволци за изборите. Трудно бе да го различа на некачественото фотокопие. Косата му беше дълга. Дрехите раздърпани. Но нямаше съмнение, че е той — един от хората, обикалящи от врата на врата за общинските избори. „Агитатор А. Ланг“.
Бях само леко раздразнен. Откритието определено не ми се стори зловещо. Всеки е склонен да разкрасява личната си реалност. Започваш с тайна фантазия за миналото и някой ден може за развлечение да я разкажеш като истински случай. Защо не? С годините разказът се повтаря тъй редовно, че бива приет като факт. Скоро става неудобно да го опровергаеш. След време почваш и сам да си вярваш. И чрез тия бавни натрупвания израства историята, досущ като коралов риф. Сега виждах колко приятно би било за Ланг да си представя, че е влязъл в политиката само заради една красива жена. Това го ласкаеше, правеше го не тъй амбициозен, а ласкаеше и нея, показваше я по-влиятелна, отколкото е била в действителност. Широката публика харесва подобни истории. Всички остават доволни. Но сега се надигаше един въпрос: как да постъпя.
Дилемата не е рядко явление при писането в сянка и има просто решение: привличаш вниманието на автора към несъответствието и го оставяш сам да реши. Дългът на сътрудника не е да настоява за абсолютната истина; ако беше така, нашият сектор от издателската индустрия отдавна би рухнал под убийствената тежест на реалността. Също както козметичката не казва на клиентката, че лицето й напомня торба с жаби, така и писателят в сянка не изправя автора на мемоарите пред факта, че половината му безценни спомени са фалшиви. Не бъди диктатор, а посредник — това е нашият девиз. Очевидно Макейра не бе спазил това златно правило. Навярно тласкан от подозрения относно чутото, беше поръчал архивно проучване и после бе махнал от мемоарите най-светлия спомен на премиера. Какъв аматьор! Представих си как е бил посрещнат подобен ход. Нищо чудно, че отношенията им са се обтегнали.
Отново насочих вниманието си към материалите от Кеймбридж. Имаше някаква странна невинност в тия избелели снимки на jeunesse doree, златната младеж, закътани в оная изгубена, ала щастлива долина между двата културни върха на хипитата и пънка. Духовно изглеждаха по-близо до шейсетте, отколкото до седемдесетте. Момичетата носеха дълги, дълбоко деколтирани дантелени рокли с цветни мотиви и големи сламени шапки, за да ги пазят от слънцето. Косите на мъжете бяха не по-къси от техните. На единствената цветна снимка Ланг държеше в едната ръка бутилка шампанско, в другата нещо, силно напомнящо саморъчно навита цигара с марихуана; едно от момичетата като че поднасяше към устата му ягода, а отзад гол до кръста мъж одобрително показваше вирнат палец.