Дък не откъсна очи от земята.
— Почва лоша. Вятър лош. Дъжд лош. Сол лоша. Гадост.
Нямаше какво повече да си кажем по линия на градинарството и аз замълчах. Минахме първите два куба. Пред третия той спря и отключи голямата двойна врата. Дръпна едното крило и влязохме вътре. На две стойки бяха подредени поне дузина велосипеди, но погледът ми веднага бе прикован от кафявия джип „Форд Ескейп“, който заемаше другата половина от бараката. Толкова много бях слушал за него и тъй често си го бях представял, докато пътувах с ферибота, че бе истински шок ненадейно да се натъкна на него.
Дък забеляза, че го гледам.
— Иска вземе? — попита той.
— Не, не — бързо възразих аз. Първо работата на мъртвеца, после леглото му, а сега и пътуване с неговата кола. Кой знае докъде можех да стигна. — Предпочитам колело. Ще ми се отрази добре.
Лицето на градинаря изразяваше дълбок скептицизъм, докато ме гледаше как потеглям, залитайки неуверено с един от скъпите велосипеди на Райкарт за планинско колоездене. Явно си мислеше, че съм луд, и може би наистина бях луд. Нали казват, че имало островна лудост? Махнах на пазача от тайните служби в дървената кабинка под дърветата и това се оказа едва ли не пагубна грешка, защото полетях към храстите. Но после криво-ляво върнах возилото в средата на пътя и след като овладях скоростите (последният ми велосипед имаше само три и две от тях не работеха), открих, че мога да карам доста бързо по твърдия, отъпкан пясък.
В гората цареше призрачна тишина, сякаш някакво страховито изригване бе изтровило всичко живо, оставяйки след себе си само бяла и крехка растителност. От време на време в далечината отекваше глухият крясък на див гълъб, но това сякаш не нарушаваше, а по-скоро подчертаваше тишината. Продължих да въртя педалите нагоре по лекия наклон, докато стигнах разклонението, където черният път излизаше на шосето.
От демонстрантите отвъд пътя бе останал само един човек. Личеше си, че през последните няколко часа се е потрудил здравата, за да изгради някакво съоръжение, ниско дъсчено табло, по което бяха закрепени стотици ужасни изображения, откъснати от вестници и списания — изгорени деца, обезобразени трупове, обезглавени заложници и сринати от бомби квартали. Сред този колаж на смъртта се мяркаха дълги списъци с имена, написани на ръка стихотворения и писма. Широки найлонови листове го защитаваха от стихиите. Отгоре бе разпънат транспарант, съвсем като над сергия от църковна благотворителна разпродажба: ЗАЩОТО КАКТО В АДАМА ВСИЧКИ УМИРАТ, ТЪЙ И В ХРИСТА ВСИЧКИ ЩЕ ОЖИВЕЯТ. Отдолу примитивен заслон от колове и още найлон прикриваше малка масичка и сгъваем стол. Зад масата търпеливо седеше човекът, който тази сутрин ми се стои смътно познат. Сега обаче го разпознах веднага. Беше онзи, с военната стойка от бара, който ме нарече „гадина“.
Неуверено спрях и се озърнах за коли, усещайки през цялото време как мъжът ме наблюдава втренчено само от пет метра разстояние. Сигурно също ме бе разпознал, защото с ужас видях, че се изправя на крака.
— Един момент! — извика той с онзи странен, отсечен глас, но аз тъй отчаяно не желаех да се забърквам в неговото безумие, че макар да идваше кола, изскочих на пътя и се изправих върху педалите, за да набера по-бързо скорост.
Избуча клаксон. Край мен се мярна тъмно петно, облъхна ме вятър от минаващия автомобил, но когато се озърнах назад, човекът се бе отказал да ме преследва. Стоеше насред пътя с ръце на кръста и гледаше след мен.
Натиснах здраво педалите, защото знаех, че скоро ще започне да притъмнява. В лицето ми вееше влажен, студен въздух, но енергичната работа с краката ме сгряваше. Отминах разклонението за летището и продължих покрай гората, където широките противопожарни просеки се простираха между дърветата като сенчести пътеки в катедрали. Не можех да си представя Макейра на мое място — не приличаше на човек, който си пада по велосипедите — и отново се зачудих какво си въобразявам, че ще постигна, освен да се измокря до кости. Минавах покрай белите дъсчени къщи и спретнатите ниви на Нова Англия и без усилие можех да си представя, че там все още живеят жени със строги черни бонета и мъже, за които неделята е повод да облекат най-новия си костюм, а не да се отърват от него.
Малко след Уест Тисбъри спрях близо до Скочманс Лейн да проверя посоките. Небето вече изглеждаше наистина заплашително. Вятърът се засилваше и едва не изтръгна картата от ръцете ми. Всъщност почти бях готов да се върна. Но ми се струваше глупаво да се откажа, след като съм изминал толкова път, затова отново се настаних на тясното кораво седло и потеглих напред. Около три километра по-нататък пътят се разклони и аз отбих от шосето наляво, към океана. Пейзажът надолу към залива напомняше този преди резиденцията на Райнхарт — дъбови шубраци, езерца, дюни — с единствената разлика, че тук имаше повече къщи. Всъщност бяха вили, заключени за през зимата, но над два-три комина се виеха тънки ивици кафеникав дим, а от един прозорец дочух звуците на класическа музика. По радиото предаваха концерт за виолончело. Точно тогава най-сетне заваля — тежките корави топчета влага се сипеха почти като градушка и избухваха по ръцете и лицето ми, разпръсквайки мирис на море. Отначало само плющяха нарядко в езерото и барабаняха из околните дървета, но след броени секунди сякаш някъде в небето се отприщи огромен бент и дъждът заваля като из ведро. Сега си спомних защо не обичах велосипедите — нямат покрив, предно стъкло и парно.