Голите костеливи дървета не предлагаха надежда за укритие, но и не можех да продължа да карам — вече не виждах нищо, — затова слязох и тръгнах пеш, като бутах велосипеда, докато зърнах ниска ограда от летви. Опитах се да подпра велосипеда на нея, но той с трясък се сгромоляса. Задното колело все още се въртеше. Не си направих труда да го вдигна, а изтичах по покритата със сгурия алея покрай пилона със знаме към верандата на къщата. Щом прекрачих на сухо, наведох глава и енергично изтръсках водата от косата си; в същия миг някакво куче се разлая и задраска по вратата зад мен. Бях предположил, че къщата е необитаема — определено изглеждаше запустяла, — но иззад мрежата против комари на прашния прозорец надникна нечие бледо лице. След малко вратата се отвори и кучето изхвръкна насреща ми.
Мразя кучетата почти колкото те мразят мен, но положих усилие да се престоря на очарован от топката грозна, джавкаща бяла козина, та макар и само за да успокоя собственика, местен старец, наближаващ деветдесетте, ако се съдеше по кафявите старчески петна, прегърбената стойка и все още изящния череп, обвит с пергаментова кожа. Върху закопчаната догоре жилетка беше облякъл добре скроено спортно сако, а на врата му висеше кариран шал. Измънках някакво извинение за безпокойството, но старецът ме прекъсна.
— Англичанин ли си? — попита той, като ме оглеждаше с присвити очи.
— Да.
— Добре, стой си на сухо. Безплатно е.
Не познавах достатъчно добре Америка, за да преценя по акцента му откъде е родом и какво е работил. Но се досещах, че е пенсионер, и то доста заможен. Нямаше как да не е заможен на този остров, където барака с външна тоалетна струваше половин милион долара.
— Англичанин, а? — повтори той. Огледа ме през очилата без рамки. — Да не би да имаш нещо общо с онзи Ланг?
— Донякъде — казах аз.
— Умен човек ми се видя. Защо му е трябвало да се хваща с онзи проклет глупак в Белия дом?
— Точно това питат всички.
— Военни престъпления! — Старецът поклати глава и аз зърнах на всяко ухо по един слухов апарат с телесен цвят. — Всички ни можеха да обвинят в тях. И може би трябваше. Не знам. Май просто ще трябва да разчитам на Божия съд. — Той се изкиска печално. — Скоро ще разбера.
Не знаех за какво говори, но се радвах, че съм на сухо. Подпирахме се на полуизгнилия дървен парапет и гледахме дъжда, а кучето препускаше стремглаво насам-натам по верандата. През една пролука между дърветата смътно различавах океана — необятен и сив, белите ивици на прииждащите вълни безметежно пълзяха по него като смущения по екрана на стар черно-бял телевизор.
— Е, какво те води към нашия край на Винярд? — попита старецът.
Не виждах смисъл да лъжа.
— Тялото на един мой познат е било изхвърлено на брега там долу — казах аз. — Мислех си да погледна мястото. Да му отдам почит — добавих, за да не ме сметне за смахнат.
— Виж, това вече наистина е забавно — каза той. — Имаш предвид онзи англичанин отпреди няколко седмици? Няма начин течението да го е отнесло толкова далеч на запад. Не и по това време на годината.
— Какво?
Завъртях се да го погледна. Въпреки дълбоката старост все още имаше нещо младежко в острите му черти и запазената енергия. Тънката му бяла коса беше сресана право назад. Приличаше на престарял бойскаут.
— Познавам това море откакто се помня. Дявол да го вземе, един тип се опита да ме хвърли от онзи проклет ферибот, докато още работех в Световната банка, и едно ще ти кажа: ако беше успял, тялото ми нямаше да изплува в Ламбъртс Коув!
Нещо барабанеше в ушите ми, но не знаех дали е от кръвното или от пороя по керемидения покрив.