Когато погледнах часовника си, осъзнах, че почти цял час съм се ровил из ръкописа и е станало време за вечеря. Загледах се в дрехите, които Рут бе оставила на леглото. Аз съм от онези, които англичаните наричат „взискателни“, а американците „префърцунени“ — не обичам да ям от чужда чиния, да пия от чужда чаша и да обличам чужди дрехи. Но тези бяха по-чисти и по-топли от всичко, с което разполагах, а и тя си бе направила труда да ги донесе, затова се облякох, като навих ръкавите, защото нямах копчета за тях, и се качих горе.
В каменното огнище гореше буен огън и някой, навярно Деп, бе запалил свещи из цялата стая. Прожекторите навън бяха включени и лъчите им озаряваха мършавите белезникави очертания на дърветата и жълто-зеленикавата растителност, превита от вятъра. Докато влизах, порив на вятъра плисна дъждовни струи в огромния панорамен прозорец. Почувствах се като през мъртвия сезон във фоайето на някакъв луксозен хотел, останал само с двама гости.
Рут седеше на същия диван и в същата поза както сутринта, с подвити под себе си крака, и четеше „Ню Йорк Ривю ъф Букс“. На ниската масичка пред нея бяха подредени като ветрило други списания, а до тях — надявах се да е добра поличба — имаше висока чаша с бледозлатиста течност, може би бяло вино. Рут вдигна глава и ми хвърли одобрителен поглед.
— Точно по мярка. Сега ще ти трябва и питие.
Тя протегна глава над облегалката на дивана — видях как се изпъват стегнатите мускули по шията й — и подвикна с резкия си глас към стълбището:
— Деп! — После се обърна към мен. — Какво ще пиеш?
— Какво има?
— Биодинамично бяло вино от винарната на Райнхарт в долината Напа.
— Райнхарт няма ли и спиртоварна?
— Виното е великолепно. Трябва да го опиташ. — Тя се обърна към икономката, която се бе появила на най-горното стъпало. — Деп, донеси бутилката и още една чаша, ако обичаш.
Седнах срещу нея. Беше облечена в дълга прилепнала червена рокля и за разлика от друг път по лицето й се забелязваха следи от грим. Имаше нещо трогателно в тази решителност да демонстрира спокойствие, докато, образно казано, бомбите вече се силеха около нея. Трябваше ни само механичен грамофон, за да се превърнем в храбра английска двойка от пиеса на Ноел Кауард, която поддържа крехкото равновесие на повърхността въпреки рухването на околния свят.
— Ще вечеряме след двайсет минути — обясни Рут, — защото първо — тя вдигна дистанционното и със свиреп замах го насочи към телевизора — трябва да гледаме новините. Наздраве.
— Наздраве — отвърнах аз и вдигнахме чаши.
Пресуших моята за трийсет секунди. Бяло вино.
Кому ли е притрябвало? Взех бутилката и погледнах етикета. Пишеше, че почвата на лозята се обработвала в хармония с лунния цикъл с използване на естествен тор, заровен в кравешки рог, и цвят от бял равнец, ферментирал в пикочен мехур от елен. Звучеше ми точно като една от ония съмнителни дейности, за които преди няколко века съвсем основателно са изгаряли някои хора на клада.
— Харесва ли ти? — попита Рут.
— Тънък плодов вкус — казах аз — с лек дъх на мехур.
— Налей тогава по още едно. Ето го и Адам. Господи, това е водещата новина. Май трябва да се напием по този повод.
Зад рамото на говорителя се появи надпис: ЛАНГ — ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. С лека тревога забелязах, че вече не си правят труда да слагат въпросителна накрая. На екрана се появиха познатите сцени от сутринта: пресконференцията в Хага, излизането на Ланг от къщата, изявлението пред журналистите на шосето за Уест Тисбъри. Следваха кадри от посещението на Ланг във Вашингтон, най-напред с конгресмени сред топлата атмосфера на фотосветкавици и взаимно възхищение, после по-сдържана среща с държавния секретар. На втори план ясно се виждаше Амелия Блай — почти като съпруга. Не смеех да се озърна към Рут.
„Адам Ланг — заяви държавният секретар — бе рамо до рамо с нас във войната срещу терора, затова днес се гордея да застана рамо до рамо с него и да му подам дружеска десница от името на американския народ. Адам, радвам се да те видя.“
— Недей да се хилиш — възкликна Рут.