— Не го ли попита?
— Той каза, че влязъл заради теб. Че си дошла да го агитираш, увлякъл се и те последвал в политиката от обич. За да се срещате по-често. Разбираш, ли, на това мога да повярвам. Би трябвало да е истина.
— А не е ли?
— Много добре знаеш, че не е. Той е влязъл в партията поне година преди да те срещне.
— Тъй ли? — Тя сбръчка чело и отпи още глътка вода. — Но тази негова история как е влязъл в политиката… наистина си припомням случката, защото агитирах за лондонските избори през седемдесет и седма и определено почуках на неговата врата, а после той почна редовно да се появява на партийните срещи. Значи трябва да има зрънце истина.
— Да, зрънце — съгласих се аз. — Може би е влязъл в партията през седемдесет и пета, две години почти не е проявявал интерес, а после те е срещнал и е станал активен. И все пак няма отговор на главния въпрос — защо изобщо е влязъл в политическа партия.
— Толкова ли е важно?
Деп дойде да прибере приборите от супата и докато мълчахме, аз се замислих над въпроса на Рут.
— Да — казах, когато отново останахме сами, — колкото и да ти е странно, мисля, че има значение.
— Защо?
— Защото, макар и дребна, тази подробност все пак означава, че той не е онова, за което го смятаме. Дори не съм сигурен, че е онова, за което се смята самият той, което вече е много зле, щом трябва да му пиша мемоарите. Просто имам чувството, че изобщо не го познавам. Не мога да чуя гласа му.
Рут се вторачи в масата и намести приборите си, макар че нямаше нужда. Без да вдига глава, попита:
— Откъде знаеш, че е влязъл през седемдесет и пета?
За момент се изплаших, че съм казал твърде много. Но не виждах причини да крия от нея.
— Майк Макейра е открил в кеймбриджките архиви оригиналната членска карта на Адам.
— Господи — възкликна тя, — тия архиви! Пазят всичко, от оценките му в първи клас до сметките ни за пране. Типично за Майк — да съсипе хубавата история от усърдие.
— Изровил е и някакъв невзрачен партиен бюлетин от седемдесет и седма със снимка на Адам като агитатор.
— Трябва да е било, след като се запознахме.
— Може би.
Усещах, че нещо я мъчи. Нов порив плисна дъжд по прозореца и тя опря връхчетата на пръстите си в дебелото стъкло, сякаш искаше да проследи пътя на капките. Под ярките лъчи на прожекторите градината напомняше океанско дъно — разперени клони и тънки дървесни дънери, извисяващи се като мачти на потънали кораби. Деп донесе основното ястие — задушена риба, спагети и някакви тайнствени бледозелени зеленчуци, които приличаха на водорасли; вероятно наистина бяха водорасли. Демонстративно си сипах остатъка от виното и огледах бутилката.
— Иска още, сър? — попита Деп.
— А дали не ви се намира уиски?
Икономката отправи към Рут въпросителен поглед.
— О, донеси му скапаното уиски! — каза Рут.
След малко Деп се върна с бутилка петдесетгодишно „Чивас Ригал Роял Салют“ и гравирана кристална чаша. Рут се зае с рибата. Аз си налях уиски с вода.
— Много е вкусно, Деп! — възкликна Рут. Избърса устни с ъгълчето на салфетката и огледа с изненада петното от червило по бялата ленена тъкан, сякаш се боеше да не е кръв. — Да се върнем на твоя въпрос — обърна се тя към мен. — Едва ли си струва да търсиш загадка там, където я няма. Адам винаги е бил обществено отговорен — наследил го е от майка си — и знам, че след напускането на Кеймбридж и установяването в Лондон е бил много нещастен. Мисля дори, че е изпаднал в клинична депресия.
— Клинична депресия? Сериозно? А дали не се е лекувал?
Опитах се да прикрия вълнението в гласа си. Ако това бе истина, щеше да е най-добрата новина за деня. Нищо не продава мемоарите по-добре от солидна доза страдание. Сексуални посегателства в детството, смазваща мизерия, многодетно семейство. В умели ръце тия неща са истинска златна жила. В книжарниците би трябвало да има отделна секция, наречена от немците Schadenfreude, доброто старо злорадство.
— Постави се на негово място. — Рут продължи да яде, жестикулирайки с вилицата. — Майка му и баща му са мъртви. Той напуска любимия университет. Мнозина от неговите приятели имат агенти и получават ангажименти в театъра. Не и той. Мисля, че е загубил почва под краката си и за компенсация се е обърнал към политиката. Може би не желае да го изрази с тия думи — не си пада по самоанализа, — но аз така тълкувам нещата. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко хора влизат в политиката само защото не са успели в желаната професия.