— Ще ме освежи.
— Идвам с теб.
— Не. Благодаря, но трябва да обмисля нещата на спокойствие. Ти остани тук и си налей още едно питие. Изглежда, че имаш нужда. Не ме чакай.
Най-много ми беше жал за нещастния охранител. Сигурно седеше долу пред телевизора с крака върху табуретката и очакваше спокойно нощно дежурство. А изведнъж Лейди Макбет решаваше да излезе на поредната си безкрайна разходка, този път насред атлантическа буря. Стоях до прозореца и ги гледах как пресичат моравата към безмълвното буйство на дюните. Както винаги Рут вървеше с приведена глава, сякаш бе изгубила нещо ценно и се връщаше по стъпките си с надеждата да го намери. Прожекторите хвърляха сянката й в четири посоки. Човекът от специалните служби все още закопчаваше палтото си.
Изведнъж почувствах непоносима умора. Краката ми бяха вдървени от въртенето на педалите. Побиваха ме тръпки като от идваща настинка. Дори уискито на Райнхарт вече не ме изкушаваше. Тя бе казала да не чакам и аз реших да я послушам. Прибрах фотокопията и снимките в плика и слязох в стаята си. Когато се съблякох и загасих лампата, сънят ме погълна мигновено — засмука ме през дюшека надолу към тъмните си води, като че бях изтощен плувец в могъщо течение.
По някое време изплувах и се озовах до Макейра, чието едро тромаво тяло се премяташе из водата като играещ делфин. Беше облечен с дебел черен дъждобран и тежки обувки с гумени подметки. Няма да се справя, каза ми той, продължавай без мен.
Стреснато подскочих и седнах. Нямах представа колко време съм спал. Стаята тънеше в мрак, само отляво блестеше вертикална ивица светлина.
— Буден ли си? — тихо попита Рут и почука.
Беше открехнала вратата и стоеше в коридора.
— Вече да.
— Извинявай.
— Няма значение. Чакай малко.
Изтичах до банята, навлякох белия хавлиен халат, който висеше зад вратата, и когато се върнах в спалнята и поканих Рут да влезе, видях, че е облечена със също такъв халат. Беше твърде голям за нея. Изглеждаше изненадващо дребна и уязвима. От косата й капеше вода. Босите й крака бяха оставили влажни дири от нейната стая до моята.
— Кое време е? — попитах аз.
— Не знам. Преди малко говорих с Адам.
Тя изглеждаше замаяна и трепереше. Очите й бяха широко разтворени.
— И какво?
Рут се озърна към коридора.
— Може ли да вляза?
Все още зашеметен от съня, запалих нощната лампа. Направих й път да влезе и затворих вратата.
— В деня, преди Майк да умре, двамата с Адам ужасно се скараха — каза Рут без предисловия. — Досега не съм го споделяла с никого, дори и с полицията.
Разтрих слепоочията си и направих усилие да се съсредоточа.
— За какво?
— Не знам, но беше жестоко… непоправимо… и повече не си проговориха. Когато попитах Адам, той отказа да го обсъжда. Още няколко пъти повдигнах въпроса, но отговорът му бе един и същ. В светлината на днешните ти разкрития сметнах, че трябва да изясним нещата веднъж завинаги.
— Какво каза той?
— Вечеряше с вицепрезидента. Отначало онази проклета жена дори не искаше да му подаде телефона.
Тя седна на ръба на леглото и закри лицето си с длани. Не знаех какво да направя. Стори ми се нелепо да стърча прав над Рут, затова седнах до нея. Тя трепереше от глава до пети — може би от страх, може би от гняв или просто от студ.
— Първо заяви, че не можел да говори — продължи Рут, — но аз му обясних, че трябва да го направи, по дяволите. Тогава отнесе телефона в мъжката тоалетна. Когато му казах, че Майк се е свързал с Райкарт точно преди да умре, дори не се престори на изненадан. — Тя извърна глава към мен. Изглеждаше смазана. — Знаеше.
— Така ли каза?
— Нямаше смисъл да го казва. Разбрах по гласа му. Заяви, че не било разговор за по телефона. Щели сме да си поговорим, като се върне. Господ да ни е на помощ! В какво ли се е забъркал?
Сякаш нещо се скъса в нея и тя залитна към мен с разперени ръце. Отпусна глава на гърдите ми и за момент си помислих, че е припаднала, но после осъзнах, че се е вкопчила в мен с такава сила, че усещах изгризаните й нокти през дебелата хавлия. Ръцете ми висяха на сантиметър-два над нея и неуверено се движеха напред-назад, като че тялото й излъчваше някакво магнитно поле. Най-сетне я погалих по косата и се помъчих да прошепна утешителни думи, в които всъщност не вярвах.
— Страх ме е — глухо изрече тя. — Никога през живота си не съм се бояла от нищо. Но сега ме е страх.
— Косата ти е влажна — нежно казах аз. — Мокра си до кости. Чакай да ти донеса кърпа.
Измъкнах се от прегръдката и отидох до банята. Хвърлих поглед към огледалото. Чувствах се като скиор, застанал над непозната стръмна писта. Когато се върнах в стаята, Рут бе свалила халата и лежеше, завита с чаршафа до шията.