— О, за бога! — възкликнах аз. — Ти как мислиш?
Сложих куфара си на леглото и го отворих.
— Къде ще отидеш?
Рут изглеждаше готова да се разплаче отново. Надявах се да не стигнем дотам; не бих издържал.
— Връщам се в хотела. Там ще работя много по-добре. — Толкова бързах да се измъкна, че започнах да хвърлям дрехи в куфара, без да си правя труда да ги сгъвам. — Извинявай. Не биваше да отсядам в дома на клиента. Тия работи винаги свършват…
— В леглото с жена му?
— Не, разбира се. Просто става трудно да се запази професионалната дистанция. Както и да е, ако си спомняш, не беше чисто моя идея.
— Не е много любезно да го изтъкваш.
Не отговорих. Продължих да си събирам багажа. Рут следеше всеки мой жест.
— А това, което ти казах снощи? — попита тя. — Какво смяташ да правиш?
— Нищо.
— Не може просто да си затвориш очите.
— Рут — казах аз и най-сетне спрях за малко, — аз съм негов автор в сянка, а не разследващ журналист. Ако иска да каже истината, моя работа е да му помогна. Ако ли не — много добре. Заговорим ли за морал, неутрален съм.
— Не е неутрално да криеш факти, когато знаеш, че се е случило нещо незаконно. Дори е направо престъпно.
— Но аз не знам дали се е случило нещо незаконно. Разполагам само с телефонен номер върху обратната страна на една снимка и клюки от някакъв старец, който може да е изкуфял. Ако някой има доказателства, това си ти. И там е истинският въпрос: какво ще направиш ти!
— Не знам — каза тя. — Може да напиша свои собствени мемоари. „Съпругата на бившия премиер разкрива всичко“.
Отново се захванах с багажа.
— Е, ако някога почнеш да пишеш, обади се.
Тя отвърна с типичния си гърлен смях.
— Наистина ли смяташ, че за да напиша книга, ще ми трябва човек като теб?
Рут се изправи, разхлаби колана и за момент си помислих, че ще се съблече, но тя само се загърна по-плътно с халата. Затегна колана със сила, върза го на възел и категоричният жест някак възстанови превъзходството й над мен. Правото ми на достъп се отменяше окончателно. Решителността й бе тъй твърда, че ме обзе неволен копнеж и ако беше протегнала ръце, щях на свой ред да се хвърля в прегръдките й. Но Рут се завъртя и с добре трениран жест на премиерска съпруга дръпна шнура на завесите.
— Обявявам деня за официално открит — заяви тя. — Бог да го благослови заедно с всичко, което ще ти донесе.
— Е — казах аз, гледайки пейзажа навън, — явно наистина е дошло утрото след миналата нощ.
Дъждът бе преминал в суграшица и по моравата се валяха боклуци от бурята — клонки, клечки, преобърнат бял ракитов стол. Тук-там, на завет край вратата, суграшицата се беше слепнала от студа на ивици като парчета стиропор. Единственото светло петно сред дрезгавината бе отражението на лампата в спалнята. Напомняше летяща чиния, увиснала над дюните. В стъклото виждах съвсем ясно лицето на Рут — бдително и навъсено.
— Няма да разговарям с теб — каза тя. — Не искам да пише за мен в скапаната си книга, нито пък с твоя помощ да ми изказва похвали и благодарности. — Завъртя се, тръгна към вратата и на прага спря. — Вече да не разчита на мен. Ще се разведа. А после тя да му ходи на свиждане в затвора.
Чух как вратата на нейната стая се отвори и затвори, малко по-късно долетя едва доловимият шум на вода в тоалетната. Почти приключвах с багажа. Сгънах дрехите, с които ми бе услужила предишната вечер, и ги сложих на стола, прибрах лаптопа в ръчната чанта и остана единствено ръкописът. Дебелата купчина листове лежеше на масата, където я бе оставила Рут: осем сантиметра неприветлива хартия — моят пътеводен знак, моята вярна следа, моят път към богатството. Не можех да работя без ръкописа, а не се полагаше да го изнасям. Хрумна ми спасително оправдание: може би разследването за военни престъпления променяше тъй цялостно обстоятелствата в живота на Ланг, че старите правила не важаха. Поне така можех да кажа. Определено нямаше как да остана тук и час по час да се сблъсквам унизително с Рут. Пъхнах ръкописа в куфара заедно с плика от архива, затворих капака и излязох в коридора.
Бари от специалните служби седеше на стол до вратата с книгата за Хари Потър. Откъсна от страниците широкото си лице и ми хвърли поглед, изпълнен с досада и недоволство. По устните му трепна подигравателна усмивка.
— Добро утро, сър. Приключихме за тази нощ, а?
Той знае, помислих си аз. И веднага дойде другата мисъл: Много ясно, че знае, глупако. Това му е работата. За миг си представих как разговаря насмешливо с колегите, как предава в Лондон официалния отчет за наблюденията си, как в някоя папка влизат дискретни бележки и изведнъж се разтърсих от обида и ярост. Може би трябваше да реагирам с намигане или съзаклятнически майтап: „Е, господине, нали знаете поговорката, стара цигулка най-хубаво свири“ или нещо от сорта, но вместо това отвърнах студено: