— Защо просто не си затваряш устата?
Едва ли можех да се меря по духовитост с Оскар Уайлд, но поне си осигурих безпрепятственото излизане. Прекрачих прага и тръгнах към пътя, осъзнавайки чак сега, че за жалост горещият праведен гняв не осигурява защита срещу суграшицата и ледения вятър. Още няколко метра продължих бавно напред в жалък опит да запазя достойнство, после хукнах на завет зад ъгъла. Струи дъждовна вода се лееха от улука и попиваха в песъчливата почва. Свалих сакото, вдигнах го над главата си и се замислих как ще стигна до Едгартаун. Точно тогава в главата ми услужливо изникна идеята да взема назаем кафявия джип „Форд Ескейп“.
Колко различно — безкрайно различно — би се развил животът ми, ако не бях се втурнал веднага към онзи гараж, прескачайки локвите; с едната ръка държах сакото над главата си, с другата влачех малкия куфар. И днес се виждам като на кино или може би по-точно в някоя от онези телевизионни възстановки на реални престъпления: без да знае, жертвата тича срещу съдбата си, а зловещи акорди подчертават фаталната сцена. Вратата беше отключена от предишния ден, а ключовете висяха на таблото на форда — естествено, кой се бои от кражби, когато живее в края на три километра черен път, охраняван от шестима въоръжени пазачи? Пъхнах куфара на дясната предна седалка, облякох сакото и се настаних зад волана.
Джипът беше студен като морга и прашен като стар таван. Плъзнах ръце по непознатото табло и пръстите ми посивяха. Аз всъщност нямам своя кола — не ми и трябва, защото живея сам в Лондон — и в редките случай, когато вземам под наем, винаги ми се струва, че са добавили нов ред приспособления, така че днес таблото на най-обикновен семеен автомобил ме стъписва като пулта на пътнически самолет. Вдясно от волана имаше тайнствен екран, който оживя, когато включих двигателя. На него пулсиращи зелени вълни пробягваха от земята към орбитална космическа станция. Пред очите ми пулсирането смени насоката и дъгите полетяха от небесата надолу. След миг на екрана изникнаха голяма червена стрелка и жълта линия на широк син фон.
Мек, но повелителен женски глас изрече с американски акцент някъде зад гърба ми:
„Излезте на шосето при първа възможност.“
Бих я изключил, но нямах представа как, а усещах, че шумът на двигателя всеки момент може да привлече вниманието на едрия Бари. Самата мисъл за мазния му поглед ме тласна към незабавни действия. Бързо превключих на задна и изкарах форда от гаража. После нагласих огледалата, включих фаровете и чистачките, смених скоростта и потеглих към портата. Докато минавах покрай кабинката на пазача, сцената на малкия монитор за сателитна навигация се смени изящно, сякаш играех компютърна игра, после червената стрелка се намести в средата на жълтата линия. Потегляхме.
Имаше нещо странно успокояващо в това да пътувам и да виждам как всички пътечки и ручейчета се появяват, спретнато отбелязани в горната част на екрана, после слизат надолу и изчезват. Създаваше чувството, че целият свят е мирно и цивилизовано място, където всичко е премерено, надписано и въведено в някаква небесна контролна зала, а оттам сладкодумни ангели бдят благо над простосмъртните пътници.
„След двеста метра — посъветва ме жената — завийте надясно.“
„След петдесет метра завийте надясно.“
И после:
„Завийте надясно.“
Самотният демонстратор се гушеше в найлоновата колиба и четеше вестник. Като ме видя на разклона, стана и излезе под суграшицата. Забелязах, че наблизо има паркирана кола — голям стар фургон фолксваген, и се зачудих защо човекът не седи вътре. Докато завивах надясно, разгледах добре изпитото му посивяло лице. Беше неподвижно, безизразно и напълно безчувствено към проливния дъжд, сякаш принадлежеше не на човек, а на дървена статуя пред магазин. Натиснах педала и подкарах към Едгартаун, наслаждавайки се на лекото чувство за авантюра, което изпитваш винаги когато пътуваш в чужда страна. През следващите шест-седем километра безплътната ми спътничка мълча и напълно я бях забравил, но когато достигнах покрайнините на града, тя се обади отново:
„След двеста метра завийте наляво.“
Сепнах се.
„След петдесет метра завийте наляво.“
„Завийте наляво“ — повтори тя, когато стигнах до разклонението.