Започваше да ми лази по нервите.
— Съжалявам — промърморих аз и завих надясно към главната улица.
„Завийте обратно при първа възможност.“
— Вече става нелепо — изрекох високо аз и спрях.
Натиснах няколко бутона на навигаторското табло с надеждата да го изключа. Картината ца екрана се смени и ми предложи меню. Не помня всички опции. Едната беше ВЪВЕДЕТЕ НОВО НАПРАВЛЕНИЕ. Мисля, че друга предлагаше ВРЪЩАНЕ НА ДОМАШНИЯ АДРЕС. А третата — онази, която светеше — гласеше: ПОВТОРЕТЕ ПРЕДИШЕН МАРШРУТ.
Дълго се взирах в екрана и постепенно започвах да осъзнавам какво означава това. Предпазливо натиснах бутона ИЗБОР.
Екранът изгасна. Явно системата имаше дефект. Изключих двигателя и се разрових за брошура с инструкции. Дори храбро излязох под суграшицата и отворих задната врата да видя дали не е там. Върнах се с празни ръце и включих двигателя. Навигационната система отново светна. Докато осъществяваше обичайната си връзка с кораба-майка, аз превключих на скорост и подкарах надолу.
„Завийте обратно при първа възможност.“ Потропах с пръсти по волана. За пръв път в живота си се сблъсквах с истинския смисъл на думата „предначертано“. Току-що бях отминал викторианската църква на китоловците. Пред мен склонът слизаше към пристанището. Няколко бели мачти се мержелееха през мръсната дантелена завеса на дъжда. Наближавах стария си хотел — момичето с бялото боне, картините с кораби и стария капитан, отправил към мен суров взор от стената. Още нямаше осем часа. Никакво движение по пътя. Тротоарите бяха пусти. Продължих надолу покрай празните магазини с веселите им надписи: „Затворено за през зимата, заповядайте догодина!“
„Завийте обратно при първа възможност.“
Нямах повече сили да се боря със съдбата. Дадох мигач, завих по една уличка — мисля, че носеше нелепото за момента име Съмър Стрийт — и спрях. Дъждът блъскаше по покрива на джипа; чистачката свистеше напред-назад. Малък черно-бял териер се изхождаше в канавката с изражение на пълна съсредоточеност върху старческата си мъдра муцунка. Притежателят — твърде дебело навлечен срещу влагата и студа, за да мога да определя пол и възраст — тромаво се извърна да ме погледне като астронавт на лунна разходка. В едната си ръка държеше лопатка, в другата бяла найлонова торбичка с кучешки изпражнения. Бързо върнах на задна към главната улица и завъртях волана тъй рязко, че за момент се качих на тротоара. С вледеняващ вой на гуми подкарах обратно нагоре по хълма. Стрелката бясно заподскача и доволно легна върху жълтата линия.
И до днес нямам представа какво точно си мислех, че правя. Не можех дори да съм сигурен, че Макейра последен е въвеждал адрес. Можеше да е някой друг гост на семейство Райнхарт; можеше да е Деп или Дък; можеха дори да са агентите. Каквато и да бе истината, несъмнено си вярвах, че при първите признаци за опасност мога да спра по всяко време, и вероятно това ми даваше измамното чувство за сигурност.
Щом напуснах Едгартаун и излязох на шосето за Винярд Хейвън, небесната ми наставница млъкна за няколко минути. Минавах край тъмни гори и малки бели къщички. Редките насрещни коли бяха с включени фарове и караха бавно по мокрия, хлъзгав път. Седях приведен напред и се взирах сумрачното утро. Отминах гимназия, току-що започнала да се оживява за новия ден, а до нея единствения светофар на острова (на картата бе отбелязан като туристическа забележителност — нещо, което си струва да видиш през зимната скука). Пътят рязко зави, дърветата сякаш дойдоха по-близо; на монитора изникнаха нови екзотични названия: Диър Хънтър Уей, Скиф Авеню.
„След двеста метра завийте надясно.“
„След петдесет метра завийте надясно.“
„Завийте надясно.“
Спуснах се по наклона към Винярд Хейвън и се разминах с училищен автобус, бавно пъплещ нагоре. За момент зърнах отляво пуста търговска улица, после се озовах в равнид занемарен район около пристанището.
Завих зад ъгъла, отминах едно кафе и спрях на големия паркинг. На около двеста метра от мен, отвъд мокрия асфалт, върволица коли се изкачваше по рампата на ферибота. Червената стрелка ме упътваше право натам.
Показан върху навигационния екран в топлата кабина на форда, предложеният маршрут изглеждаше привлекателен като детска рисунка от лятна почивка — жълт кей, навлизащ в ярката синева на залива. Но реалността зад стъклото бе определено недружелюбна — черната зинала паст на ферибота, зацапана по ъглите с ръжда, а отвъд нея бурното сиво море под трептяща завеса от мокър сняг.
Някой почука по прозореца до мен и аз пипнешком потърсих бутона за сваляне на стъклото. Човекът беше облечен с тъмносин дъждобран и здраво притискаше с длан качулката върху главата си, за да не я смъкне вятърът. По очилата му се стичаха струйки вода. Значката на гърдите му обявяваше, че работи за пристанищните власти.