Включих двигателя и докато се спусках по рампата към дъжда и вятъра в Удс Хоул, сателитният екран пак ми предложи познатата златна пътека. Би било съвсем просто да паркирам и да отида да закуся в някой от близките барове, но оставих автомобилната колона да ме води напред — през мръсната зима на Нова Англия нагоре по Удс Хоул Роуц към Локъст Стрийт, главната улица и по-нататък. Резервоарът беше пълен до половината и разполагах с целия ден.
„След двеста метра отбийте по втория изход от кръговото движение.“
Отбих и през следващите четирийсет и пет минути се движих на север по магистралите, повтаряйки в общи линии маршрута на идването си от Бостън. Това отговаряше поне на един въпрос: където и да бе ходил Макейра преди смъртта си, явно не ставаше дума за среща с Райкарт в Ню Йорк. Запитах се какво ли го е примамило в Бостън. Летището може би? В съзнанието ми изплуваха фантазии как посреща на летището някого, може би долетял от Англия, как сериозното му лице гледа напрегнато към небето, как се здрависват набързо в чакалнята, а после тръгват към някакво тайно място за среща. А дали самият той не бе отлетял за някъде? Но точно когато този сценарий започна да се оформя във въображението ми, бях насочен на запад към магистрала 95, а дори с мизерните си познания за географията на Масачусетс разбирах, че така вероятно обръщам гръб на летище „Логан“ и отивам към центъра на Бостън.
Двайсетина километра карах колкото се може по-бавно по широкия път. Дъждът бе спрял, но не просветляваше. Термометърът сочеше външна температура четири градуса под нулата. Обширни гористи пространства се редуваха с езера, бизнес сгради и високотехнологични фабрики, блестящи гордо като аристократични клубове или изискани гробища насред грижливо планирани и поддържани зелени площи. Тъкмо започвах да си мисля, че Макейра може да е бягал към канадската граница, когато гласът зад мен нареди да отбия по следващия изход от магистралата, и аз слязох на друго шосе с шест платна, което според монитора се наричаше „Конкорд“.
През плътно растящите дървета не различавах почти нищо, макар клоните им да бяха голи. С бавната скорост вбесявах шофьорите зад мен. Няколко тежки камиона тромаво се зададоха в колона, замигаха с фаровете и надуха клаксоните, преди да свърнат и да ме изпреварят сред облак от кални пръски.
Жената от задната седалка проговори отново:
„След двеста метра отбийте по първия изход.“ Минах в дясното платно и слязох по рампата. В края на завоя се озовах в идилично предградие с големи къщи, двойни гаражи, широки алеи и затревени дворове — богат, но дружелюбен квартал, където къщите бяха отделени една от друга с редици дървета и почти на всяка пощенска кутия имаше жълта панделка в чест на военните. Мисля, че улицата се казваше Плезънт Стрийт.
Една табела упътваше към район, наречен Белмонт Сентър, и аз продължих в тази посока по пътища, които постепенно ставаха все по-безлюдни, а цените на сградите около тях растяха. Отминах игрище за голф и завих надясно през малка горичка. Една катерица изтича през платното пред мен и се покатери по табела, забраняваща паленето на огън. И точно тогава, сякаш насред пущинака, моят ангел-пазител най-сетне обяви безметежната си присъда:
„Достигнахте целта си.“
13
Като горещ поклонник на писането в сянка може би съм създал впечатлението, че това е лесен начин да си изкарваш хляба. Ако е тъй, бързам веднага да се поправя, отправяйки едно предупреждение.
„Писане в сянка“
Отбих от пътя и изключих двигателя. Като се озърнах към мокрия гъсталак, изпитах дълбоко разочарование. Нямах представа какво точно съм очаквал — едва ли среща в подземен паркинг с недоволен държавен служител, — но при всяко положение нещо повече от това. И все пак Макейра отново ме изненадваше. Разказваха, че мразел природата дори повече от мен, а ето че, следвайки изминатия от него път, се бях озовал в този рай за туристи.
Слязох от колата и я заключих. След два часа шофиране имах нужда да напълня дробовете си със студения влажен въздух на Нова Англия. Разкьрших се и тръгнах по мокрия път. Катерицата ме гледаше от наблюдателния си пост отвъд платното. Направих две крачки натам и плеснах с ръце срещу симпатичното животинче. То се стрелна по дънера на близкото дърво и оттам размаха опашката си като среден пръст. Потърсих пръчка или нещо друго за хвърляне, но се отказах. Не ми се щеше да прекалявам с престоя сред тия пусти гори, затова продължих напред. Бих се радвал вече никога да не чуя плътната, застинала тишина на десет хиляди дървета.