След петдесетина метра стигнах до почти незабележима пролука между дърветата. Малко встрани от пътя електрическа порта с пет решетки преграждаше достъпа до частна алея, която след няколко метра рязко завиваше и изчезваше зад дърветата. Къща не се виждаше. До портата имаше сива метална пощенска кутия без име, само с номер — 3551 — и каменна колона с интерком и панел с цифри. Табелата предупреждаваше: ТОЗИ ОБЕКТ СЕ ОХРАНЯВА ОТ „САЙКЛОПС СЕКЮРИТИ“; на фона на изрисувано око беше отпечатан безплатен телефонен номер за свръзка. Поколебах се, после натиснах звънеца. Докато чаках, хвърлих поглед наоколо. На един близък клон бе монтирана малка видеокамера. Отново позвъних. Никакъв отговор.
Отстъпих назад. Не знаех какво да правя. Мина ми мисълта да прескоча портата и да огледам имота без разрешение, но камерата никак не ми допадаше, а още по-малко ми харесваше названието „Сайклопс Секюрити“. Забелязах, че пощенската кутия е претъпкана и капакът не се затваря добре. Според мен нямаше нищо нередно поне да узная името на собственика. Пак се озърнах през рамо, свих виновно рамене към камерата и измъкнах шепа пратки. Бяха адресирани в различни стилове до мистър и мисис Пол Емет, професор, и мисис Пол Емет, професор Емет и Нанси Емет. Ако се съдеше по пощенските печати, изглеждаше, че пощата не е прибирана поне от два дни. Съпрузите Емет или отсъстваха, или… какво? Лежаха вътре мъртви? Въображението ми май съвсем се беше развинтило. Някои от писмата бяха препратени със стикер, закриващ първоначалния адрес. Изстъргах с нокът един от етикетите. Емет се оказа почетен председател на някакъв институт „Аркадия“ с адрес във Вашингтон.
Емет… Емет… името ми беше познато отнякъде. Натъпках писмата обратно в кутията и се върнах в колата. Отворих куфара, извадих пратката до Макейра и десет минути по-късно открих онова, което си спомнях смътно. П. Емет (колеж „Сейнт Джонс“) беше един от участниците в представлението на „Футлайтс“, заснет заедно с Ланг. Изглеждаше най-възрастен в групата — онзи, когото бях помислил за завършил студент. Имаше по-къса коса от останалите и по-благопристоен вид, „дърво“ според тогавашния жаргон. Дали това бе довело Макейра дотук — поредното проучване за кеймбриджките години? Сега си припомнях, че Емет се споменаваше и в мемоарите. Взех ръкописа и прелистих раздела за студентските времена на Ланг, но не срещнах името му. Беше цитиран едва в началото на последната глава:
Професор Пол Емет от Харвард пише за уникалната роля на англоезичните народи в разпространяването на демокрацията по света: „Докато тези нации са единни, свободата е в безопасност; разколебаят ли се, тиранията набира сила. „Изцяло споделям това убеждение.
Катерицата отново се появи край пътя и ме изгледа злобно.
Странно: тази дума би изразила най-точно чувствата ми в онзи момент. Странно.
Не знам колко време седях така. Спомням си, бях тъй унесен в мисли, че забравих да включа парното, и едва когато чух да наближава друга кола, осъзнах колко съм се вкочанил. Погледнах в огледалото и видях двойка фарове, после край мен мина малък японски автомобил. Зад волана седеше тъмнокоса жена на средна възраст, а до нея мъж на около шейсет години с очила, сако и вратовръзка. Той се завъртя да ме погледне и веднага разбрах, че е Емет не защото го разпознах (просто нямаше начин), а защото не можех да си представя кой друг би минал по толкова уединен път. Колата спря в началото на алеята и видях как Емет слезе да прибере пощата. Отново погледна към мен и си помислих, че ще дойде да ме попита какво търся. Но той се върна в колата, която продължи напред и изчезна от поглед, вероятно към къщата.
Натъпках в ръчната си чанта снимките и страницата от ръкописа, отпуснах на съпрузите десетина минути да отключат и да се настанят, после запалих двигателя и подкарах към портата. Този път, когато натиснах звънеца, отговорът дойде незабавно:
— Ало.
Гласът беше женски.
— Мисис Емет ли е?
— Кой се обажда?
— Възможно ли е да поговоря с професор Емет?
— Много е уморен.
Имаше провлачен глас, нещо средно между английска аристократка и хубавица от южните щати, а металното звучене на интеркома подсилваше този ефект: Мнооеумрен.
— Няма да му отнема много време.