— Имате ли уговорка?
— Става дума за Адам Ланг. Помагам му в писането на мемоари.
— Един момент, моля.
Знаех, че сигурно ме наблюдават с видеокамерата. Опитах се да заема успокояваща поза. Когато интеркомът запращя отново, чух мъжки глас с американски акцент — звучен, сочен, актьорски.
— Говори Пол Емет. Мисля, че сте допуснали грешка.
— Ако не греша, учили сте в Кеймбридж заедно с мистър Ланг.
— Да, бяхме там по едно и също време, но не претендирам да го познавам.
— Имам ваша снимка заедно с него в представление на „Футлайтс“.
Настана дълго мълчание.
— Елате.
Чух вой на електромотор и портата бавно се разтвори.
Докато карах по алеята, голямата триетажна къща постепенно изникна иззад дърветата: централна част от сив камък и две дървени крила, боядисани в бяло. Повечето прозорци бяха сводести, с малки квадрати от релефно стъкло и големи капаци. Не личеше кога е построена — може би преди шест месеца или преди сто години. Няколко стъпала водеха към веранда с колони, където ме чакаше самият Емет. Размерите на имението и околната гора създаваха чувство за уединение. За цивилизацията напомняше само бръмченето на невидим самолет, слизащ през ниските облаци към летището. Паркирах пред гаража до колата на Емет и слязох с чанта в ръка.
— Ще ме извините, ако ви се сторя малко замаян — каза Емет, след като се здрависахме. — Току-що долетяхме от Вашингтон и съм изморен. Обикновено не приемам никого без уговорка. Но вие споменахте някаква снимка и това определено разпали любопитството ми.
Обличаше се също тъй прецизно, както говореше очила с модерни дизайнерски рамки от черупка на костенурка, тъмносиво сако, бледосиня риза, яркочервена връзка с изображения на летящи фазани; от малкото джобче на сакото стърчеше кърпичка със същия мотив. Сега, от по-близо, разпознавах във възрастния мъж някогашния младеж; възрастта го бе променила само леко. Той не откъсваше поглед от чантата ми. Знаех, че иска да извадя снимката още тук, на верандата. Но не бях чак толкова наивен. Чаках, продължавах да чакам и накрая той се видя принуден да каже:
— Добре. Заповядайте, моля.
Вътре имаше лакирани дървени подове и миришеше на восъчен препарат за мебели и сушени цветя. Наоколо цареше хладната атмосфера на необитаемо жилище. На стълбищната площадка гръмко тиктакаше огромен старинен часовник. Чувах как в някоя от стаите жена му говори по телефона.
— Да — каза тя. — В момента е тук.
После навярно се отдалечи. Гласът й стана неясен и след това съвсем заглъхна.
Емет затвори външната врата.
— Може ли? — попита той.
Извадих фотографията от театралното представление и му я подадох. Той вдигна очилата към сребристите кичури над челото си и пристъпи до прозореца. Изглеждаше в добра форма за възрастта си и аз предположих, че редовно спортува — може би скуош и при всяко положение голф.
— Я виж ти! — Той вдигна черно-бялата снимка към бледите зимни лъчи, завъртя я насам-натам и хвърли изпитателен поглед покрай дългия си аристократичен нос като експерт, проверяващ картина за автентичност. — Изобщо не си спомням.
— Но сте вие, нали?
— О, да. През шейсетте години бях в ръководството на „Драмат“. Представяте си какви времена бяха. — Той отправи тих съзаклятнически смях към своя младежки образ. — О, да.
— „Драмат“?
— Извинявайте. — Емет откъсна очи от снимката. — Йейлското драматично дружество. Надявах се да запазя театралните си интереси в Кеймбридж и когато отидох там да подготвям докторска дисертация. Уви, изкарах само един сезон във „Футлайтс“, преди натоварването да сложи край на артистичната ми кариера. Може ли да я задържа?
— За съжаление не. Но съм сигурен, че мога да ви набавя копие.
— Ще го направите ли? Би било много любезно. — Той завъртя снимката и огледа гърба й. — „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. Трябва да ми кажете как я открихте.
— С удоволствие — съгласих се аз.
И отново изчаках. Беше като игра на карти. Той не отстъпваше нито крачка, докато не го принудех. Големият часовник отмерваше звучно секундите.
— Заповядайте в кабинета ми — каза Емет.
Той отвори една врата и аз го последвах в стая, излязла сякаш от клуб на лондонски интелектуалци: тъмнозелени тапети, полици с книги от пода до тавана, библиотекарски стълбички, масивни кресла с кафява кожена тапицерия, голям бронзов аналой с формата на орел, римски бюст, лек аромат на пури. Едната стена бе посветена на житейските му успехи: грамоти, награди, почетни степени и много фотографии. Видях Емет с Клинтън и Ал Гор, Емет с Маргарет Тачър и Нелсън Мандела. Бих споменал и останалите, ако им знаех имената. Германски канцлер. Френски президент. Имаше и негова снимка с Ланг — усмивка и ръкостискане, може би на коктейл.