Емет забеляза накъде гледам.
— Стената на егото — каза той. — Всички я имаме. Приемете я като еквивалент на аквариума в зъболекарски кабинет. Седнете. Боя се, че за жалост мога да ви отделя само няколко минути.
Настаних се на коравия кафяв диван, докато той заемаше удобното кресло зад бюрото си. То се полюшна напред-назад. Емет вдигна крака върху бюрото и пред мен се разкриха леко протритите подметки на солидните му обувки.
— И тъй — каза той. — Снимката.
— Аз работя заедно с Адам Ланг върху мемоарите му.
— Знам. Казахте ми. Горкият Ланг. Много зле стана с това перчене в Хага. Колкото до Райкарт — според мен той е най-некадьрният външен министър от войната насам. Беше ужасна грешка да го назначат. Но ако онези от Международния наказателен съд продължат с глупостите, само ще превърнат Ланг най-напред в мъченик, след това в герой и така — той ме посочи с изискан жест — ще ви осигурят бестселър.
— Доколко добре го познавате?
— Ланг? Почти не го познавам. Изглеждате изненадан.
— Ами, първо на първо, той ви споменава в мемоарите си.
Този път Емет сякаш наистина се озадачи.
— Изненадвате ме. Какво е писал?
— Цитира ви в самото начало на последната глава. — Извадих страницата от чантата си и зачетох: — „Докато тези нации“ — тоест всички англоезични народи — „са единни, свободата е в безопасност; разколебаят ли се, тиранията набира сила.“ И после Ланг добавя: „Изцяло споделям това убеждение.“
— Е, поласкан съм — каза Емет. — А според мен като премиер проявяваше безпогрешен усет. Което не значи, че го познавам.
Посочих стената на егото.
— А и това тук.
— О, това ли! — Емет небрежно махна с ръка. — Снимаха ни на прием в „Кларидж“ по случай десетата годишнина на института „Аркадия“.
— Институтът „Аркадия“? — повторих аз.
— Малка организация, която ръководех някога. Много елитарна. Няма причина да сте я чували. Премиерът ни почете с присъствието си. Беше чисто професионално събитие.
— Но трябва да сте познавали Адам Ланг в Кеймбридж — настоях аз.
— Всъщност не. За един летен семестър пътищата ни се кръстосаха. Това е.
— Спомняте ли си нещо повече за него?
Извадих бележника. Емет го погледна така, сякаш вадех револвер.
— Извинявайте — казах аз. — Ще разрешите ли?
— Разбира се. Както искате. Просто малко се изненадах. През всичките тези години никой не бе споменавал за кеймбриджка връзка между нас двамата. До днес аз самият почти не си спомнях. Едва ли бих могъл да ви кажа нещо, което си струва да се запише.
— Но сте играли заедно?
— В една постановка. Летният фестивал. Дори не си спомням как се наричаше. Имаше стотина участници, ще знаете.
— Значи той не ви впечатли.
— Ни най-малко.
— Макар че после стана министър-председател?
— Ако знаех какво ще се случи, очевидно бих си направил труда да го опозная. Но през живота си съм се срещал с осем президенти, четирима папи и петима британски премиери и никого от тях не бих нарекъл изключителна личност.
Да, помислих си аз, а не ти ли е хрумвало, че и те може да са били на същото мнение за теб? Но на глас изрекох:
— Може ли да ви покажа още нещо?
Той демонстративно погледна часовника си.
— Ако наистина смятате, че ще представлява интерес.
Извадих другите снимки. Сега, когато ги виждах отново, осъзнах, че Емет е на няколко от тях. Нещо повече, той несъмнено беше мъжът на летния пикник, който вдигаше палец зад Ланг, докато бъдещият министър-председател се правеше на Богарт с цигарата марихуана, а момичетата му поднасяха ягоди и шампанско.
Пресегнах се и ги подадох на Емет, който отново разигра добре заучената сценка с вдигането на очилата. Виждам го и до днес: строен, розов и невъзмутим. Лицето му не трепна, което ми се стори странно, защото моето определено би трепнало при същите обстоятелства.
— О, боже — възкликна Емет. — Нима държи каквото си мисля? Дано да не е гълтал дима.
— Но зад него стоите вие, нали?
— Така ми се струва. И мисля, че се каня да му отправя строго предупреждение за вредата от злоупотребата с наркотици. Не виждате ли как думите се оформят на устните ми? — Той ми върна снимките и отново намести очилата върху носа си. Облегна се още по-назад и ме огледа внимателно. — Мистър Ланг наистина ли иска да публикува това в мемоарите си? Ако е тъй, бих предпочел да не ме споменава. Децата ми ще бъдат възмутени. Днес цари далеч по-пуритански дух, отколкото в наше време.