— Можете ли да ми кажете имената на други от снимката? Може би момичетата?
— Съжалявам. Онова лято ми е като в мъгла, една безкрайна, щастлива мъгла. Светът около нас вървеше към пропаст, но ние се забавлявахме.
Думите му ми напомниха за нещо, казано от Рут — за всичко, ставащо по света по времето, когато е била направена снимката.
— Като студент от Йейл в края на шейсетте години — казах аз — навярно е било голям късмет да избегнете повиквателната за Виетнам.
— Нали знаете старата поговорка: „Пращат само плявата.“ Получих студентска отсрочка. А сега… — Той завъртя стола и свали крака от бюрото. Изведнъж стана делови. Взе бележник и писалка. — Ще ми кажете ли откъде намерихте тези снимки?
— Говори ли ви нещо името Майкъл Макейра?
— Не. А трябва ли?
Стори ми се, че малко избърза с отговора.
— Макейра е работел преди мен по мемоарите на Ланг — казах аз. — Той е поръчал снимките от Англия. Преди около три седмици пристигнал с кола дотук да се види с вас и няколко часа по-късно умрял.
— Пристигнал с кола дотук да се види с мен? — Емет поклати глава. — Боя се, че бъркате. Откъде е дошъл?
— От Мартас Винярд.
— От Мартас Винярд! Драги мой, през този сезон на Мартас Винярд няма жива душа.
Отново ме занасяше — всеки, който бе гледал телевизия вчера, знаеше къде е отседнал Ланг.
— В навигационната система на колата, която е карал Макейра, бе заложен вашият адрес.
— Е, не мога да си представя как е станало. — Емет се почеса по брадата и направи замислена физиономия. — Не, наистина не мога. А дори да е вярно, определено не доказва, че наистина е пътувал. Как е умрял?
— Удавил се е.
— Искрено съжалявам. Никога не съм вярвал на стария мит, че смъртта от удавяне е безболезнена. А вие? Сигурен съм, че е ужасно мъчителна.
— Полицаите не ви ли казаха за случилото се?
— Не. Не съм имал каквито и да било контакти с тях.
— Тук ли бяхте през онзи уикенд? Трябва да е било на единайсети и дванайсети януари.
Емет въздъхна.
— Някой по-чувствителен от мен би възприел въпросите ви като нахални. — Той стана иззад бюрото, отиде до вратата и подвикна: — Нанси! Нашият посетител иска да знае къде сме били през уикенда на единайсети и дванайсети януари. Разполагаме ли с такива сведения?
Държеше вратата открехната и ме гледаше с недружелюбна усмивка. Когато мисис Емет се появи, той не си даде труда да ни запознае. Тя носеше дебел бележник-календар.
— Това е колорадският уикенд — обясни мисис Емет и показа бележника на съпруга си.
— Разбира се — възкликна той и демонстративно обърна страницата към мен. — Бяхме в института „Аспен“. Двуполюсните отношения в един многополюсен свят.
— Звучи забавно.
Забавно беше. — Той решително затвори бележника. — Аз изнесох основния доклад.
— През целия уикенд ли бяхте там?
— Аз бях — каза мисис Емет. — Останах да карам ски. Емет се върна със самолета в неделя, нали, скъпи?
— Значи може да сте се срещнали с Макейра — казах аз.
— Може, но не съм.
— И да се върнем към Кеймбридж… — започнах аз.
— He. — Емет вдигна ръка. — Моля ви. Ако не възразявате, нека да не се връщаме към Кеймбридж. Казах каквото има за казване по въпроса. Нанси?
Тя беше с двайсетина години по-млада и трепна от гласа му, както не би направила никоя първа съпруга.
— Емет?
— Изпрати нашия приятел, ако обичаш.
Докато се ръкувахме, той каза:
— Аз съм запален читател на политически мемоари. Непременно ще си купя книгата на мистър Ланг, когато излезе.
— Може да ви прати екземпляр — казах аз. — В името на доброто старо време.
— Силно се съмнявам — отвърна той. — Портата ще се отвори автоматично. Внимавайте да завиете надясно по пътя. Завиете ли наляво, ще навлезете все по-навътре в гората и повече няма да ви видят.
Мисис Емет затвори вратата зад мен още преди да стигна до най-долното стъпало. Докато вървях през мократа трева към форда, усещах как съпругът й ме наблюдава от прозореца на кабинета. В края на алеята, докато чаках портата да се отвори, вятърът изведнъж разлюля клоните и върху джипа се посипаха струи вода. Толкова се стреснах, че почувствах как космите по тила ми настръхват.
Излязох на пустия път и подкарах обратно. Нервите ми бяха обтегнати, сякаш слизах в тъмно мазе и последните няколко стъпала изчезваха изпод краката ми. Исках час по-скоро да избягам от тия дървета.
„Завийте обратно при първа възможност.“