Спрях форда, сграбчих с две ръце навигационната система и задьрпах с все сила. Тя се изтръгна сред звън от скъсани кабели и аз я метнах на пода пред съседната седалка. В същото време забелязах зад мен да се задава голям черен автомобил с включени фарове. Задмина ме твърде бързо, за да видя кой кара, после свърна към отклонението за магистралата и изчезна. Когато пак се озърнах, пътят отново бе пуст.
Странно е как действат процесите на страха. Ако преди седмица ме бяха помолили да предскажа какво мога да направя в подобна ситуация, бих казал, че ще се върна на Мартас Винярд и ще се помъча да забравя цялата история. На практика обаче открих, че природата неочаквано прибавя към страха и елемент на гняв, навярно за да осигури съхраняването на вида. Досущ като пещерен човек, застанал пред тигър, чувствах инстинктивно желание не да бягам, а по някакъв начин да отмъстя на високомерния Емет — онази безумна, атавистична реакция, която кара иначе кротки хорица да преследват по улицата въоръжени грабители, най-често с катастрофални последици.
Затова вместо благоразумно да потърся обратния път към магистралата, аз последвах пътните указатели към Белмонт. Това е просторно, зелено, богато градче, страховит оазис на реда и чистотата — едно от ония места, където ти искат разрешително, за да отглеждаш котка. Покрай спретнатите улици се редяха съвсем еднакви къщи с пилони за знамена и паркирани джипове. Навлязох в широки булеварди и все не можех да се ориентирам, додето най-сетне зърнах нещо, наподобяващо градски център. Този път, когато напуснах колата, взех куфара със себе си.
Намирах се на Ленард Стрийт — извита уличка с хубави магазинчета на фона на високите голи дървета зад тях. Една от сградите беше розова. По сивите покриви се трупаше снежна покривка, заледена по краищата. Сякаш бях попаднал в скиорски курорт. Предлагаха се неща, от които не се нуждаех — агенция за продажба на недвижими имоти, бижутерия, фризьорски салон, — но имаше и нещо, което ми трябваше: интернет кафене. Поръчах си кафе и геврек, после седнах колкото се може по-далеч от витрината. За да се предпазя от досадници, сложих куфара на отсрещния стол. Пийнах глътка кафе, отхапах от геврека, щракнах „Гугъл“, изписах „Пол Емет“ и „институт „Аркадия“, и се приведох към екрана.
Според www.arcadiainstitution.org институтът „Аркадия“ бе основан през август 1991 г. по случай петдесетата годишнина от първата среща на върха между премиера Уинстън Чърчил и президента Франклин Рузвелт в Пласенция Бей, Нюфаундленд. Имаше снимка, показваща как на палубата на американски линеен кораб Рузвелт, облечен в елегантен сив костюм, посреща Чърчил, който беше с една глава по-нисък и носеше някаква странна, смачкана тъмносиня морска униформа с фуражка. Приличаше на майстор градинар, дошъл да поднесе почитанията си на местния земевладелец.
Целта на института, обясняваше уебсайтът, била „да допринася за англо-американските взаимоотношения и да подкрепя вечните идеали на демокрацията и свободното слово, които нашите две нации винаги са бранили във времена на мир и война“. Това щяло да се постигне „чрез семинари, политически програми, конференции и инициативи за усъвършенстване на ръководни кадри“, както и чрез издаване на шестмесечното списание „Аркадиан Ривю“ и създаването на десет стипендии „Аркадия“, присъждани ежегодно за аспирантски изследвания по „културни, политически и стратегически теми от взаимен интерес за Великобритания и Съединените щати“. Институтът „Аркадия“ имаше клонове на Сейнт Джеймс Скуеър в Лондон и във Вашингтон, а имената на членовете на управителния съвет — бивши посланици, корпоративни шефове, университетски професори — звучеше като списък за най-скучния прием, на който човек би могъл да попадне.
Пол Емет беше пръв президент и ръководител на института и уебсайтът услужливо предлагаше кратка негова биография: роден в Чикаго през 1949 г., завършил Йейл и колежа „Сейнт Джонс“, Кеймбридж (стипендия „Роудс“); лектор по международни отношения в Харвард, 1975–1979 г., професор по международни отношения в института „Хауърд Т. Полк III“, 1979–1991 г.; основател и ръководител на института „Аркадия“; почетен председател от 2001 г.; публикации: „Където и да идеш: особените отношения, 1940–1956 г.“; „Механизмът на промяната“; „Загуба на империи, намиране на роли: някои аспекти на отношенията между САЩ и Великобритания след 1956 г.“; „Веригите на Прометей: ограничения на външната политика през ядрената епоха“; „Триумфалното поколение: Америка, Великобритания и новият световен ред“; „Защо сме в Ирак“. Имаше очерк в списание „Тайм“, който описваше увлеченията му: скуош, голф и оперетите на Гилбърт и Съливан, „изпълнения от които той и втората му съпруга Нанси Клайн, военен аналитик от Хюстън, Тексас, редовно предлагат на гостите на своите знаменити вечерни приеми в процъфтяващото градче Белмонт, Масачусетс“.