Вън, на улицата, в сивия зимен ден, след като се бях отдалечил от зеления навес над витрината на кафенето и по улицата край мен бавно пъплеха автомобили („Дете в колата — моля, шофирайте внимателно“), а по тротоара крачеха застаряващи минувачи с кожени шапки и ръкавици, за момент бе възможно да си представя, че през изминалия час съм си играл на някаква измислена виртуална игра. Но после вратата на кафенето зад мен се отвори и късо подстриганите младежи излязоха. С бърза крачка се отправих към форда и щом седнах зад волана, заключих вратата. Когато се озърнах към огледалата, не видях и следа от двамата.
Дълго седях така. Бездействието ми внушаваше чувство за безопасност. Фантазирах си, че ако остана по-дълго, може някак да се разтворя в спокойния богаташки живот на Белмонт. Можех да изляза и да върша каквото отиваха да вършат всички тези пенсионери — например да поиграят бридж, да гледат следобедната прожекция или да почетат вестници в градската библиотека и да клатят глави при мисълта доколко всичко е тръгнало на поразия, откакто светът попадна в ръцете на нашето некадърно и изнежено поколение. Гледах как жени с нови прически излизат от фризьорския салон и леко опипват косите си. Младите влюбени, които се държаха за ръце в кафенето, сега оглеждаха пръстени на витрината на бижутерския магазин.
А аз? Жегна ме чувство на самосъжаление. Бях безнадеждно откъснат от този нормален живот, затворен в стъклено кълбо.
Отново извадих снимките и ги разрових, докато открих онази с Ланг и Емет на сцената. Бъдещ премиер и предполагаем агент на ЦРУ да подскачат с шапки и ръкавици в комично представление? Изглеждаше не толкова невероятно, колкото гротескно, но държах доказателството в ръцете си. Обърнах снимката, вгледах се в надраскания отзад номер и колкото повече го гледах, толкова по-очевидно ставаше, че имам само един избор. Нямаше къде да се скрия от факта, че отново трябва да тръгна по следите на Макейра.
Изчаках влюбените да влязат в бижутерския магазин и извадих мобилния си телефон. Открих запаметения номер и позвъних на Ричард Райкарт.
14
Половината работа на автора в сянка е да опознава хората.
„Писане в сянка“
Този път Райкарт отговори след секунди.
— Значи все пак се обадихте — изрече той с характерния си носов, напевен глас. — Който и да сте, имах предчувствие, че ще го направите. — Изчака да отговоря. Освен неговия, чувах и нечий приглушен глас; стори ми се, че някой държи реч. — Е, приятелю, ще прекъснете ли и този път?
— Не — казах аз.
Той пак изчака, но аз не знаех как да започна. Непрестанно си мислех за Ланг — какво би си казал, ако можеше да ме види как разговарям с най-злия му враг. Потъпквах всички правила на писането в сянка. Нарушавах споразумението за поверителност, което бях подписал с Райнхарт. Това беше професионално самоубийство.
— На няколко пъти опитах да се свържа с вас — продължи той. Долових в гласа му лек упрек.
Отсреща младите влюбени бяха излезли от бижутерския магазин и бавно вървяха към мен.
Най-сетне си възвърнах гласа.
— Знам. Съжалявам. Случайно открих вашия номер. Не знаех чий е. Позвъних просто да проверя. Не ми се струваше редно да разговарям с вас.
— Защо?
Влюбените минаха край джипа. Проследих в огледалото как се отдалечават. Всеки от двамата бе пъхнал ръка в задния джоб на другия — приличаха на професионални джебчии, излезли на среща с непознат.
Престраших се.
— Работя за Адам Ланг. Аз…
— Не ми казвайте името си — бързо изрече той. — Не използвайте имена. Говорете в най-общи линии. Къде точно открихте моя номер?
Тази настоятелност ме изнервяше.
— На гърба на една фотография.
— Каква фотография?
— От студентските години на моя клиент. Беше я намерил предшественикът ми.
— Боже мой, нима?
Сега Райкарт млъкна на свой ред. Чух как хората ръкопляскат около него.
— Струвате ми се изненадан — казах аз.
— Не съвсем… просто го свързах с нещо, което той ми бе казал.
— Отидох да се видя с един от хората на снимката. Реших, че ще можете да ми помогнете.
— Защо не поговорите с работодателя си?
— Той не е тук.
— Да, разбира се. — Долових в гласа му доволна усмивка. — А вие къде сте? Без да уточнявате прекалено.