— В Нова Англия.
— Можете ли веднага да дойдете в града, където се намирам? Предполагам, че знаете кой е той. Където работя.
— Да, струва ми се — отговорих неуверено аз. — Имам кола. Мога да пристигна с нея.
— Не — възрази той. — Не с кола. Самолетите са по-безопасни от пътищата.
— Така разправят и авиолиниите.
— Чуйте, приятелю — прошепна свирепо Райкарт, — на ваше място не бих се шегувал. Идете до най-близкото летище. Хванете първия самолет. Изпратете ми съобщение с номера на полета — нищо друго. Ще уредя някой да ви посрещне, когато кацнете.
— Но откъде ще знаят как изглеждам?
— Няма откъде. Ще трябва вие да ги потърсите.
В слушалката избухнаха нови аплодисменти. Понечих да възразя, но вече бе късно. Райкарт затвори.
Напуснах Белмонт без ясна представа по кой път да карам. На всеки няколко секунди хвърлях нервен поглед към огледалото, но дори и да ме следяха, не успях да разбера. Зад мен се появяваха различни коли и всяка се задържаше не повече от няколко минути. Следвах пътните знаци към Бостън, докато най-сетне минах над една голяма река и продължих на изток по междущатската магистрала.
Още нямаше три следобед, но денят вече помръкваше. Отляво небостъргачите в центъра хвърляха златисти отблясъци на фона на сивите облаци над Атлантика, а пред мен светлините на големите пътнически самолети слизаха към летище „Логан“ като падащи звезди. През следващите три километра продължих да карам все тъй бавно и предпазливо. За онези, които не са имали удоволствието да го посетят, летище „Логан“ е разположено насред Бостънския залив и до него се стига по безкрайно дълъг тунел. Докато пътят слизаше под земята, аз се запитах дали наистина ще направя онова, което съм замислил, и за степента на моята неувереност може да се съди от факта, че когато — след повече от километър — отново излязох в настъпващия мрак на следобеда, все още не бях решил.
Последвах табелите към денонощния паркинг и тъкмо заемах на заден ход избраното място, когато телефонът ми иззвъня. Входящият номер бе непознат. Дълго се колебах дали да отговоря. Когато все пак се реших, женски глас категорично попита:
— Какво правиш, за бога?
Беше Рут Ланг. Тя имаше лошия навик да почва разговор, без да съобщи кой се обажда — пропуск във възпитанието, какъвто, сигурен съм, нейният съпруг никога не бе проявявал, дори през годините си като министър-председател.
— Работя — казах аз.
— Тъй ли? Не си в хотела.
— Нима?
— Е, там ли си? Казаха, че изобщо не си се мяркал.
Трескаво потърсих подходяща лъжа и предпочетох да използвам истината.
— Реших да замина за Ню Йорк.
— Защо?
— Исках да се видя с Джон Мадокс. Да поговорим за структурата на книгата с оглед на — тук се налагаше да използвам тактичен евфемизъм… — променените обстоятелства.
— Тревожех се за теб — каза тя. — Цял ден крача насам-натам по тоя скапан плаж и си мисля за снощния разговор…
— На твое място не бих навлизал в подробности по телефона — прекъснах я аз.
— Не се бой, не съм чак толкова глупава. Просто колкото повече го обмислям, толкова повече се тревожа.
— Къде е Адам?
— Още е във Вашингтон, доколкото знам. Упорито се опитва да се свърже с мен, а аз упорито не отговарям. Кога ще се върнеш?
— Не знам.
— Довечера?
— Ще се постарая.
— Гледай да дойдеш. — Рут понижи глас. Представих си охранителя до нея. — Деп има свободна вечер. Аз ще готвя.
— За голям плюс ли да го смятам?
— Грубиян — каза тя и се разсмя. После затвори също тъй ненадейно, както бе позвънила, без да се сбогува.
Почуках с телефона по зъбите си. Перспективата за един задушевен разговор с Рут пред камината, последван може би от втори рунд в нейните енергични прегръдки, не бе лишена от привлекателност. Можех да позвъня на Райкарт и да му кажа, че съм размислил. Все още без ясно решение, свалих куфара от колата и го повлякох през локвите към чакащия автобус. Щом се качих, притиснах куфара до себе си и огледах картата на летището. В този момент се изправих пред поредния избор. Терминал В — самолетът към Ню Йорк и Райкарт — или международният терминал Е с вечерния полет за Лондон? Досега не бях мислил за тази възможност. Имах паспорт и всичко необходимо. Можех просто да зарежа цялата работа и да избягам.
В или Е? Обмислях напрегнато. Чувствах се като необичайно тъп лабораторен плъх в лабиринт, вечно изправян пред алтернативи и вечно избиращ погрешната.
Вратата на автобуса се отвори с тежка въздишка.
Слязох на терминал В, купих билет, пратих на Райкарт съобщение и хванах полета на „Ю Ес Еъруейс“ за летище „Ла Гуардия“.