Оставаше банковият превод.
Целта на тези пари — а сумата беше все пак значителна — беше неясна. Можеше да има нещо общо с работата на Грималди за „Салве Каело“, закупуване на оръжие или подкупване на сърбите. Можеше, но беше неправдоподобно. Банковият превод бе направен непосредствено преди серията убийства на деца. Разбира се, този факт не означаваше задължително, че между двете събития има причинно-следствена връзка. Къде беше грешката в тази логическа конструкция. Вярно, „Post hoc, ergo propter hoc“ — след факта, значи вследствие на него, но все пак…
Ласитър отпи от скоча и се наслади на специфичния му дъх на пушек. Знаеше вече много повече, отколкото бе знаел преди месец, но всичко се свеждаше до един и същи мъчителен въпрос: „Защо?“.
Това той още не знаеше и — което беше много по-лошото — не можеше да си представи защо някой — още повече вярващ човек — ще тръгне да избива невръстни деца. Нямаше не само теория, но дори и зачатък на хипотеза.
Как така „Умбра Домини“ — религиозен орден, макар и реакционен — ще обяви война на децата? Брошурите на култа осъждаха съвременните репродуктивни технологии и още много други неща, но това едва ли можеше да бъде мотив за убийство. Имаше някакъв друг, много по-зловещ и все още неизвестен фактор. Но какъв?
Светкавиците навън прорязваха нощта, гръмотевиците разтърсваха стаята. Ласитър крачеше зад прозореца и отпиваше от питието си. Какъвто и да бе отговорът, най-вероятното място, където можеше да го намери, бе клиника „Барези“. Това означаваше полет до Рим на сутринта, наемане на кола и три часа път до Монтекастело. После щеше да наеме стая в „Пенсионе Акила“ и да решава как да продължи.
Извади преносимия си компютър, нахвърли няколко бележки, за да фиксира наученото за убийствата на Хендерсън и Пеня. След това съхрани файла на диска, зашифрова го, свърза се по модема, ползвайки телефонната линия в стаята си, и го прати като електронна поща до компютъра у дома си. После извести Джуди къде би могла да го намери през следващите няколко дни.
Беше почти три и половина, когато Ласитър мина през средновековните градски порти на Тоди — красиво и процъфтяващо градче, кацнало на стръмен хълм над умбрийската равнина. Бяха му казали, че може да намери карта на района в туристическото бюро, недалеч от централния площад, така че той се насочи натам, следвайки табелите с надпис: „Centro“. Криволичейки по тесните улички, в крайна сметка той излезе на Пиаца дел Пополо.
Площадът представляваше голямо каменно пространство, заобиколено от също каменни palazzi. Ласитър мина бавно покрай скупчени на едно място масички и се озова пред наклонен паркинг, гледащ на север към Перуджа.
Служител в зелена униформа му поиска пари. Ласитър сви рамене и подобно на възможно най-тъпия турист остави човека да подбере нужното от ръката му. Мъжът отдели шестстотин лирети и деликатно сви банкнота от сто лирети между двата си пръста. Посочи себе си и повдигна въпросително вежди. Ласитър разбра — бакшиш — и кимна. Служителят написа бележка с куп информация на нея и я затъкна между предното стъкло и чистачките.
— Туристическо бюро? — попита Ласитър, използвайки минимум английски думи.
— A-a-a, si — каза мъжът, — si, si. — След което подхвана триминутна тирада на скорострелен италиански, завършила със змиевидно движение на китката. — Шу, шу, шу — изрече накрая той и обърна ръката си с дланта нагоре, за да покаже, че е приключил. — Ecco!
Ласитър се изненада, че след това „обяснение“, което изобщо не беше разбрал, все пак се озова пред вратата на бюрото. Жената там говореше английски съвсем слабо, но все пак схвана какво иска от нея. Обърна се и с няколко светкавични движения извади подробна карта на Умбрия, карта на Тоди и околностите — включително Монтекастело, — списък на фестивалите тук, малък плакат с герба на града и четири пощенски картички с изгледи от района.
Ласитър й благодари, после взе химикалката и лист хартия от бюрото й и написа: „Клиника «Барези» — Монтекастело“.