— Беше… Кога беше, Хю? Август или края на юли? Помня, че беше в туристическия сезон.
— А как стана? — продължи да пита Ласитър, макар че вече се досещаше.
— Умишлен палеж, нали така, Хю?
— Не беше игра — намеси се Хю. — Никакви деца със свещи, фойерверки или други такива. Сградата беше стара — от шестнайсети век, поне по-голямата част от нея. В миналото е била манастир.
— Беше понесла всички сюрпризи на вековете и ето на… — Найджъл щракна с пръсти, — изгоря до основи.
— Професионална работа — намеси се Хю. — Не остана нищо. Само камъни! Вие всъщност сам сте видели. Дори хоросанът се изпари! Пламъците бяха толкова горещи, че камъните се пукаха. Пожарникарите изобщо не успяха да се доближат.
— Имаше ли някой вътре?
— Не, голям късмет, ако може да се нарече така. Клиниката вече беше затворена — уточни Хю и запали цигара от свещта.
— Как така?
— Барези, докторът, който я управляваше, се разболя. Когато разбра, че няма повече сили, просто си събра нещата. Така че беше затворена месеци, преди да изгори.
— Дали не бих могъл да се срещна с този… доктор Барези?
Найджъл и Хю едновременно поклатиха глави.
— Малко е късничко — каза Найджъл.
— Помина се — обясни Хю.
— Рак на белите дробове — продължи Найджъл и отвя встрани с красиво оформената си ръка дима от цигарата на Хю. — Клиниката ни липсва, макар че, след като Тоди става толкова популярен, можем някой ден да сменим бизнеса.
— Какъв „бизнес“? — не разбра Ласитър.
— Ами в клиниката нямаше къде да се живее — отговори Найджъл, — така че някои от жените, които отиваха там, се настаняваха при нас.
Изненадата на Ласитър бе очевидна.
— Не, това не е случайност — засмя се Хю, — все пак ние сме единствените хотелиери в града.
— Имахме уговорка — допълни Найджъл.
— Пациентите на доктор Барези получаваха специална отстъпка — продължи Хю, — а ние се грижехме за тях. Поемахме ги от летището, организирахме транспорта до тук… Ей такива неща.
— Това не бяха болни хора — отбеляза Найджъл. — Те не се нуждаеха от болнични грижи. Искам да кажа… бяха си напълно здрави жени.
— И познавахте доктора? — поиска да се увери Ласитър.
Найджъл и Хю се спогледаха. Найджъл поклати глава:
— Познавахме се… Но не бих казал, че бяхме приятели. Просто не мога да използвам тази дума.
Хю се облегна на стола.
— Найджъл иска да каже, че добрият доктор си падаше малко хомофоб.
— Но пациентите му отсядаха във вашия пансион?
— Да, но нали ви казах — ние сме единствените в Монтекастело. Предполагам, че е могъл да им осигури нещо в Тоди… но при нас бе несравнимо по-удобно. Що се отнася до самия Барези — него го виждахме съвсем рядко.
Хю започна да събира чиниите върху поднос, балансирайки го на една ръка и обикаляйки масата. Правеше го с подчертани движения на балетист. След малко спря, без да оставя подноса:
— Според мен великият dottore си беше един от нас — каза той с лека усмивка и подчерта казаното с движение на брадичката. — Не се беше женил. Не бе допуснал жена в живота си. Обличаше се превъзходно. Разбираше от антики. Имаше мъничко кученце. И… подчертано странеше от нас. За мен работата е повече от ясна. Само че такива като него са най-яростните хомофоби.
— Какво значи „такива като него“?
— Затворените — обясни Хю. После се извъртя на пети и се отправи към кухнята.
Найджъл го проследи с поглед, а след това се обърна към Ласитър.
— Съжалявам, че сте дошли за клиниката — замислено каза той. — Сигурно сте страшно разочарован. Беше ли… — Поколеба се, размисли и поклати глава. — Не, не би трябвало да питам.
— Да питате какво?
— Е, исках да попитам… има ли нещо общо с жена ви? Говоря за причината да дойдете тук. Искам да кажа, сигурно имате проблеми със зачеването? — Той скри с ръка очите си. — Извинете ме!
— Не — отговори му Ласитър, — не е това. Аз нямам съпруга.
Найджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение.
— Доволен съм. Искам да кажа… поне не сте изживели разочарование.
Но Ласитър полюбопитства:
— Беше ли клиниката на Барези… Как да се изразя, последен шанс? Говоря за повечето хора.
Найджъл се облегна назад.
— Хм… честно казано, познанията ми в мистерията на възпроизводството по неизбежност са ограничени от липсата на какъвто и да е личен опит. Но не, не бих казал, че клиниката беше място на последния шанс. Като „Тихуана“ например. Точно обратното, говореше се, че старият бил гений. Несравним. Затова имаше пациенти от къде ли не: Япония, Южна Америка… от четирите краища на света. И… повечето от тях напускаха щастливи.