Върна се при масичката си, където втората чаша кафе вече го чакаше, и без да сяда, я изпи на един дъх. Подпъхна пет хиляди лирети под чинийката и тръгна да пресича площада в посока към църквата.
Изкачи стъпалата и мина през тежката дървена врата, през която се влизаше в малко антре. Дървена стена с арка в нея отделяше света за молитва от този навън. Антрето представляваше своеобразно чистилище, където имаше стара дървена маса, върху която бяха подредени малки купчета листовки и метална кутия за помощи. Ласитър пъхна няколко банкноти в процепа и мина през арката.
Вътре се оказа изненадващо тъмно, затова първоначално не можа да различи нищо друго освен тавана високо горе. Дим от свещи и мирис на мухъл изпълниха ноздрите му. Внезапно чу тих шепот откъм дъното на църквата, където трябваше да се намира олтарът.
Естествена светлина влизаше само през разположените високо на една от стените прозорчета. Беше крайно недостатъчна. Зимното слънце навън бе анемично и под ъгъл, който едва разсейваше мрака горе. Лъчите минаваха почти успоредно и далеч от пода. Свещниците също бяха безсилни. Бяха малко на брой и в тях всъщност нямаше свещи, а глим-лампички, чиято трепкаща светлина изобщо не приличаше на пламък.
Малко по-навътре, в основата на тъмна статуя, бяха подредени свещите на вечното бдение. Ласитър седна на най-близката седалка и зачака очите му да се адаптират към полумрака.
Малко по малко започна да различава подробностите. Отвътре църквата беше изненадващо просторна. Едва сега забеляза, че пред олтара се е събрала малка групичка хора — не се виждаха добре от неговото място, но виждаше светли дрехи да мърдат насам-натам. Изплакването на бебе му подсказа, че може би наблюдава кръщене.
Няколко минути по-късно церемонията приключи и хората тръгнаха по пътеката, следвайки майката и плачещото дете. Свещеникът завършваше процесията. Беше висок и главата му стърчеше над останалите като белезникав балон. Когато мина — мъж около четиридесетте, с кестенява къдрава коса, волева брадичка и прав нос, — погледите им за миг се срещнаха и Ласитър си помисли, че го познава отнякъде. Но кой беше той? Ако не бе толкова слаб, толкова измършавял, можеше да бъде мъжествено красив. Но не беше. Имаше нещо неестествено в чертите на лицето му. И тогава се сети: свещеникът бе Икабод Крейн, някога преследван и измъчван.
Около десетина минути откъм антрето се разнасяше италианска реч, примесена със смях, макар бебето да плачеше все така пронизително, сърдито и неутешимо. После се чу шум от излизащи хора: характерните двойни целувки в европейски стил, използвани при среща и раздяла, приглушените прегръдки на мъжете, леко повишените на изпращане гласове, звучащи малко по-официално от обикновено.
Вратата на църквата се отвори и студеният повей на течението обгърна глезените му. За миг дневната светлина надви над сумрака. Разнесе се трополене и почукване на женски токчета. Гласовете затихваха. Представи си как свещеникът се сбогува с всички на стълбището отвън.
Вратата отново се затвори и в следващия миг той мина покрай Ласитър, който се изправи и се чу да изговаря с неприлично висок глас:
— Scusi, padre!
— Si — обърна се свещеникът.
Само че речниковият запас на Ласитър се бе изчерпал.
— Може ли да поговорим за минутка?
Отец Ацети се усмихна:
— Разбира се — каза той на отличен английски. — С какво мога да ви помогна?
Ласитър пое дълбоко дъх. Не знаеше откъде да започне.
— Не съм сигурен — призна той. — И все пак… отседнах в пансиона и… там научих, че сте били приятел с доктор Барези.
Усмивката на свещеника повехна и той замръзна на мястото си. Гледаше Ласитър с неспокойното изражение на очевидец. Накрая каза:
— Играехме шах.
— Разбирам, но… надявах се да можем да поговорим.
Вратата на църквата изскърца и по пода премина студена вълна. В началото на пътеката се материализира жена в черно, която се прекръсти. После тръгна към тях. Ласитър и Ацети я проследиха как се отпуска на колене и започва да се моли.
Ацети погледна часовника си и поклати глава:
— Съжалявам — каза той. — Имам изповеди до два.
— О! — разочаровано възкликна Ласитър.
— Но ако можете да почакате… или може би да се върнете по-късно… Можем да поговорим. Стаите ми са непосредствено до църквата.