Изживя разочарование.
Откъм гората се разнесе мощен рев. Ласитър продължаваше да рови в жабката, над сенниците…
Последва ново диво изръмжаване и когато вдигна глава, видя, че Матрака тича право към него, осветен от прожектора като подвижен силоз за ракети. И тогава откри ключовете — бяха паднали на пода. Сграбчи ги, опита единия, втория, третия… и колата запали. Матрака вече бе излязъл на полянката и насочваше пистолета си.
Ласитър включи роувъра на задна и се понесе към пътя. Силуетът на Матрака се смаляваше в нощта, но точно тогава той започна да стреля със спокойствие, което само по себе си внушаваше ужас. Първият куршум улучи единия фар, вторият изплете паяжина по предното стъкло, третият рикошира от капака. Ласитър извъртя колата и незабавно включи на първа. Четвъртият и петият куршум удариха в шасито.
Привел глава, той натисна педала на газта до ламарината и се понесе в посоката, където предполагаше, че трябва да е пътят. Остана все така приведен поне четири-пет секунди, но чу тънък писък, който от доплеровия ефект ставаше все по-басов, докато накрая нощта над главата му запулсира. Надниква над таблото и едва не припадна, когато видя някакъв камион да се носи право срещу него, сигнализирайки ожесточено с фарове и клаксон.
Инстинктивно Ласитър изви волана надясно и след като камионът профуча, изпусна разтреперана въздишка.
В насрещното платно съм, помисли си той. Е, и какво от това!
29.
Тоди или Марсчиано?
Роувърът чакаше на стопа сред нищото. Надясно или наляво? На север или на юг? Импулсивно Ласитър зави наляво и се насочи към Марсчиано, където и да бе това. Беше му все едно, стига да не бе по планинския път за Сполето или още по-зле — назад към Монтекастело.
Градът бе клопка, капан — място, където може би е лесно да се защитаваш, но е трудно да избягаш. А на него му трябваше точно това: да избяга. От Матрака при всички положения, но също и от полицията. Свещеникът бе мъртъв и Ласитър предчувстваше, че на сутринта ще е пръв в списъка на заподозрените. Найджъл и Хю щяха да научат за смъртта на Ацети и щяха да си спомнят, че е имал среща с него… след което гостът им бе изчезнал, без дори да си прибере багажа.
Можеше да отиде в полицията, разбира се, и да им обясни всичко: от Бепи през Ацети до Камилата. Но да се озовеш в полицейски участък с крадена кола, окървавени дрехи и речников запас от десет италиански думи не му изглеждаше гениална идея. Най-малкото, което щеше да му се случи, бе да отговаря на въпроси дни наред.
На следващия кръстопът зави на север, към Перуджа. Далеч от Умбрия. Далеч от Рим.
Имаше нужда от телефон и място, където да се измие. В Италия обаче може и да имаше много обществени тоалетни, но колко бяха онези, в които би могъл да влезе, както изглеждаше в момента, без хората да се разкрещят ужасени? Най-добри шансове му даваха бензиностанциите, но до момента малкото, покрай които бе минал, още бяха затворени.
Стигна покрайнините на Перуджа и последва знаците към А–1 — главната автострада на Италия. Карането по нея бе платено, но без досадни ограничения на скоростта и с много отбивки, където предлагаха пълно обслужване. Единственият му проблем беше, че всички те бяха ярко осветени.
Но нямаше избор.
Носеше се със сто и петдесет километра в час, когато силен порив на вятъра разклати колата и секунди по-късно заваля. Изведнъж престана да вижда каквото и да било, но чувстваше свръхестествено спокойствие — сякаш някой бе изпомпал всичкия адреналин от кръвта му.
Погледна в огледалцето, видя, че няма никой зад него, спря на банкета и методично опита всички превключватели и бутони, докато разбере как се задействат предните чистачки. После отново потегли.
Местата за почивка не бяха толкова много, колкото в Щатите. Когато стигна първото, вече наближаваше полунощ. Намираше се на няколко километра южно от Флоренция. Отби на паркинга. Повечето коли и камиони бяха оставени по-близо до постройката, така че той откара роувъра в далечния край, където шансовете за нежелана среща с някой бяха по-малки. После запали лампата в купето и се погледна в огледалото.
Беше по-зле, отколкото очакваше. Яката на ризата му бе подгизнала в кръв, която не беше ясно негова ли е, или чужда. Бузите му бяха буквално щриховани с порезни рани и одрасквания от дългото падане по склона, а отстрани на главата му кожата бе разпорена от нещо, за което нямаше спомен. Докосна мястото с пръст и побърза да го дръпне: кръвта там още течеше и косата наоколо се бе сплъстила.