— Защо, защо… Ами, ако няма защо? Човекът си отглеждал хлебарка и тя му казала какво да направи. Надрусал се и идеята му се сторила страхотна.
— Само дето май не е точно така, не мислиш ли?
— Да — съгласи се без колебание Риордан. — Още повече с тази самоличност. — Помълча и след това продължи: — Но исках да кажа съвсем друго, и то е следното: Докато Джон Доу се държи за сламката на живота и аз все още разследвам този случай, трябва ли да избухваш всеки път, когато поискам да ти задам няколко невинни въпроса за сестра ти?
— Прав си. Съжалявам…
Риордан изглеждаше омилостивен. Даже си позволи да пусне тънка усмивчица.
— Добре, разкажи ми за нея.
Ласитър сви рамене. Внезапно се почувства изморен.
— Обичаше да слуша „Прериен компаньон“.
— Какво е това? — попита Риордан, записвайки си името.
Ласитър въздъхна:
— Радиошоу от Минесота. — Риордан внимателно го изгледа. — С това исках да ти кажа… какво всъщност исках да ти кажа? Че сестра ми водеше възможно най-обикновен живот. Беше продуцент в „Нешънъл пъблик рейдио“. Работеше много. Всичко се въртеше около работата и малкия. Социалната й активност се изразяваше в ходене на благотворителни вечери за забавачницата и участия в групата на самотните родители към Унитарната църква. По-голямата част от времето си прекарваше сама. Нямаше врагове.
— Извинявай… но как можеш да си сигурен?
Замисли се. Не вярваше Кати да е крила нещо особено от него, но все пак наистина не можеше да бъде сигурен.
— Бяхме доста близки. Когато родителите ни умряха, аз бях на петнайсет, а Кати — на двайсет.
— О, да. Конгресменът. Помня. Самолетната катастрофа.
— Бяха с хеликоптер.
— Трагедия — машинално каза Риордан. — Значи парите на сестра ти са оттам? Винаги съм се питал как така може да си позволи подобна къща.
— Баща ми успя да пръсне по-голямата част от парите на майка ми, но въпреки това двамата с Кати наследихме около двеста хиляди. Кати живееше икономично. Инвестираше разумно. Когато се появи Брендън, продаде градската къща и се пренесе в предградието.
— На кого остави парите си? Извинявай, че питам, но… — Риордан вдигна безпомощно ръце. — Този въпрос рано или късно ще възникне.
Ласитър беше изпълнител на завещанието на Кати. Риордан или вече го знаеше, или го предполагаше.
— Мога да ти покажа завещанието, но в него няма нищо особено. Оставила е всичко на Брендън. Ако той умре преди нея или ако умрат заедно, всичко отива за благотворителност.
Риордан си водеше бележки.
— Къде по-точно?
— Забавачницата „Вели Драйв“, „Суийт Брайър“ — това беше нейният колеж, — „Грийнпийс“…
— А на теб?
— Само… само някои лични вещи. Семейни снимки… Във всеки случай нищо от това не е оцеляло в пожара.
Риордан изглеждаше откровено разочарован.
— А някакви мъже? Имало ли е мъже в живота й?
— Не, от две години насам.
— А детето? Не е ли получавала детска издръжка?
— Не.
— И защо?
— Нямаше баща.
Риордан неразбиращо примигна.
— Той… какво? Умрял ли е?
— Не.
Риордан се захили хлапашки.
— Е, кажи ми как все пак е станало.
— Ами тя имаше израз… „часовникът се готви да спре“. И понеже нямаше никой около нея, си каза, че може и без мъж.
Всъщност Кати не се бе изразила така безцеремонно. Сподели му решението си да стане майка на рождения си ден. Трийсет и седмия. Беше я завел на вечеря в един отдалечен нашумял ресторант, беше резервирал стаи да пренощуват и се бе постарал да има достатъчно пиене. Кати по правило не пиеше много, но онази вечер след чаша шери, малко „Дом Периньон“ и накрая „Арманяк“ ефектът беше повече от очевиден. Тя седеше срещу него с лека загадъчна усмивка и прекарваше върха на вилицата си през малиновия сироп, останал от десерта. Изведнъж вдигна глава и го погледна. После изпи последната глътка коняк и остави чашата на масата.
— Известно време ще трябва да забравя за тези неща.
Ласитър се изненада. Алкохолът изобщо не беше сред проблемите на Кати.
— Да помислим за здравето си, а?
— В известен смисъл. — Тя прекара замечтано пръст по ръба на чашата и изведнъж се разнесе остър вибриращ звук. Дръпна пръста си и се засмя. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм решила да забременея? — Лицето й бе поруменяло.
Той се поколеба. Не искаше сестра му да се връща към старата си травма от времето, когато с Мъри правеха „опити“, завършващи все неуспешно. Нито му се говореше за битката й с анорексията от момичешките й години, когато се бе смалила до трийсет килограма и според лекарите бе повредила непоправимо „репродуктивната си система“.