За пръв път, откакто работеше тук, обстановката го подразни. Лавиците с книги, тези неща по стените, литографиите… Кого се опитваше да впечатли? В стаята имаше поне дузина фотографии в скъпи рамки, но нито една от тях не беше на Кати или Брендън. Все негови снимки в компанията на известни хора: Ласитър разговаря с принц Бандар, Ласитър се здрависва със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, Ласитър в хеликоптер заедно с генерали от Щаба на обединеното командване, Ласитър във „Форбс“…
Гордостта му обаче бе една шега — бяха позирали заедно с лидера на малцинството в Сената на голф игрището в окръжния военен клуб преди първия удар. Сенаторът — вдигнал брадичка, замахнал застрашително със стика със задължителната чупка в китката — олицетворяваше думата „сенатор“ и беше достоен за лице на плакат, пропагандиращ американските ценности. Ласитър… Ласитър изглеждаше направо като луд: свил злобно устни с безумен поглед само на няколко крачки от политика, той бе замахнал със стик номер 9, сякаш бе убиецът от Луизвил.
До тази злощастна снимка бе подаръкът от Джуди: материал във „Вашингтониън“ за най-елитните ергени на града. Статията бе сложена в рамка с формата на сърце (Ласитър фигурираше в списъка под номер 26, което бе ласкателно… или може би не бе — така и не бе могъл да прецени).
Всичко това до неотдавна бе представлявало някаква ценност за него или най-малкото му се струваше забавно, но днес… сега… Какъв бе смисълът? Да отвори още офиси из страната, да направи още пари, да построи още по-голяма къща? За какво? Истината бе, че даже не харесваше Бандар… така че какво правеше този човек на неговата стена?
Свали фотографиите и ги натрупа в един ъгъл. После се върна при бюрото си и извади лист хартия. Начерта вертикална линия по средата и написа отляво: „Компанията“, а отдясно — „Разследването“.
Замисли се… Опитваше се да реши как да постъпи. Трудното в необходимостта да си намери заместник — та макар и само временен — бе това, че отговорностите му бяха всестранни. На практика се занимаваше с всичко, което трябваше да се направи, за да върви работата. Можеше да се каже още — по малко от всичко или по-скоро от онова, което му харесваше. И как, по дяволите, можеш да прехвърлиш някому тези задължения.
Под „Компанията“ написа: Болтън — всички С&П, а после: — Рифкин — останалите случаи. Лио и Джуди бяха амбициозни хора с еднаква тежест във фирмата. Дадеше ли на някой от тях повече права, другият просто щеше да се махне. Дори и така не беше лесно да разпредели справедливо случаите: имаше административни дела, отнасящи се до управление на постъпленията, до разширяване на дейността, до връзка с клиентите. Ласитър реши да възложи тези отговорности на Бил Боухакър. Той работеше в нюйоркския филиал, но можеше да върши тази работа и оттам. Така и така половината от бизнеса бе с Уолстрийт.
Боухакър — администрация.
Отново се замисли и реши да повика Боухакър във Вашингтон в понеделник. Така щяха да се съберат четиримата в заседателната зала и да изчистят всичко.
Обърна се към компютъра, въведе паролата за деня и прегледа списъка на активните дела на отчет в централния офис. Увери се, че е пряко ангажиран само в два случая… но зад всеки от тях стоеше голям клиент. Налагаше се да им се обади и да предупреди за внезапното си излизане в неплатен отпуск. Не мислеше, че ще има проблем, но ако се появеше, щеше да делегира задълженията си на Крол.
Отбеляза в лявата половина на листа: AFL-CIO (да се обадя на Уелайн), AmEx (да позвъня на Рейнолдс). Помисли малко и добави още няколко думи. После стана и се разходи до прозореца. Снегът бе преминал в лапавица. Видя някаква лимузина да се завърта на Пенсилвания Авеню и се вслуша в мокрия звук, с който лапавицата падаше по перваза на прозореца.
Върна се при писалището си и насочи вниманието си върху дясната половина на листа. Тя все още беше празна. Затвори очи, облегна се на стола и се замисли. Какво бе онова, което Риордан не бе проследил докрай? Какъв пропуск бе допуснала полицията? Седя така близо половин час, после се наведе и написа една-единствена дума: Бутилката.
В Джон Доу бяха намерени две неща — големият нож и бутилката. Полицията вече бе научила всичко, което можеше да се научи за ножа, но бутилката все още продължаваше да остава голямото неизвестно в уравнението. Риордан щеше да нареди да анализират нейното съдържание, но може би самата бутилка заслужаваше повече внимание. Спомняше си отлично — беше му се сторила скъпа или най-малкото необичайна. Може би си струваше да вземе нейни снимки и да прати няколко от хората си да научат нещо повече за нея.