И Ласитър имаше система за „гласова поща“ в офиса. Набра номера, натисна няколко бутона, за да я активира, и погледна часовника си, за да види колко време му е отнело това. Имаше две кратки съобщения и заедно с прослушването всичко продължи деветдесет и две секунди. Записа си оставените съобщения, натисна „D“, за да ги изтрие, и се обади пак. Този път му бяха нужни само петдесет и една секунди.
Тогава позвъни в хотела.
— „Ембаси Суитс“. С кого да ви свържа? — чу се вежлив глас.
— Опитвам се да намеря ваш гост, Хуан Гутиерез. — Произнесе фамилията по букви.
— Момент, моля… — Дълго чакане, по време на което в ухото му звучеше лека музика. После: — Съжалявам за забавянето. Опасявам се, че нямаме гост под това име.
Едно от нещата, които го бяха направили добър детектив, бе способността му да изстисква всяка възможност до край. Дори когато стигнеше до задънена улица, се оглеждаше във всички посоки, за да се увери, че няма заобиколен път. Така че, вместо да се примири и да затвори, той настоя:
— Вижте, това е последният известен ни номер за него. Бихте ли проверили още веднъж? Знам, че е бил при вас преди няколко седмици, и доколкото ми е известно, е възнамерявал да се задържи в Чикаго. Може би е оставил номер, на който да бъде търсен. Моля ви, проверете.
— Вие приятел ли сте, или…
— Не, аз съм адвокатът на мисис Гутиерез. Тя е много обезпокоена.
Поредната порция музика. И сам не знаеше какво може да научи дори ако се увереше, че Джон Доу наистина е бил там. Но може би щеше да има нова хотелска сметка, а в нея и нови телефонни номера.
Музиката спря и отново се разнесе познатият глас:
— Оказахте се прав. Наистина сме имали гост с такова име, но… той не се е обадил при освобождаването на стаята си.
Ласитър се престори, че не е разбрал:
— Извинете, нещо не ми стана ясно.
— Напуснал е, без да предупреди.
— Искате да кажете, измъкнал се е. О-о, това съвсем не е в негов…
— Не, не… разбрахте ме неправилно. Той ни показа кредитната си карта при регистриране. Взехме отпечатък от нея. Проблемът е, че… Бихте ли ми казали с кого разговарям?
— Но, разбира се: аз съм Майкъл Армитидж. От „Хилман, Армитидж и Маклийн“, Ню Йорк.
— И сте адвокат на мисис Гутиерез?
— Да, точно така.
— Ами проблемът е, че мистър Гутиерез е превишил лимита по визата си. Искахме да обсъдим ситуацията с него… само че така и не го видяхме.
— Разбирам.
— Тоест престоят му не е заплатен изцяло.
— Мисля, че бихме могли да помогнем с последното. Но първо искам да ви попитам колко дни престоя мистър Гутиерез при вас? — Дългото мълчание от другата страна показа, че е прекрачил границата, задавайки въпрос в повече.
— Струва ми се, че ще е най-добре да го обсъдите с управителя. Мога да му кажа да ви се обади…
— Не, няма нищо. И без това трябва да излизам. Много ви благодаря. — Ласитър прекъсна разговора.
В Джорджтаун имаше магазин от веригата „Кинко копиърс“, разположен точно срещу Кий Бридж. Тръгна към него. Стигна по магистралата до Рослин, завъртя там по детелината и пресече Потомак, за да излезе на М-Стрийт. Остави колата на паркинга пред магазина за алкохолни напитки „Ийгъл Ликърс“ и пресече тясната уличка пред „Кинко“. Десет минути по-късно излезе с голям лист сив плътен картон, напръскан с черни точици, на който бяха перфорирани визитни картички. На картичките пишеше:
Виктор Оливър, Вицепрезидент
Муеблес Гутиерез
2113 52-ра, югозапад
Маями, Флорида 32134
305 234–2421
Нямаше ни най-малка представа съществува ли 52-улица и номер 2113 на нея, но пощенският код и зоналният код на телефона бяха верни. Всъщност това бе телефонът за сигнали на Службата за борба с наркотиците, което означаваше, че на него се приемаха обаждания от всеки за всеки. Разбира се, ако някой потърсеше на този телефон Виктор Оливър, служителят щеше да загуби доста време, докато открие, че всъщност няма на кого да предаде оставеното съобщение.
Уикендът не беше подходящ за пътуване без резервации. На „Нешънъл“ една от пистите бе затворена, дори полетите от „Дълес“ се бавеха заради обледяване на самолетите. И все пак в три часа следобед Ласитър седеше на място 2В в салона първа класа на полета на „Нортуест“ по линията Вашингтон-О’Хеър. Личното му мнение бе, че летенето с първа класа си е ненужно пръскане на пари, ако не е по свръхдългите дестинации, но други билети просто нямаше. До него седеше блондинка с кафяви очи и деколте, което несъмнено й създаваше някои неудобства в толкова студен ден. Парфюмът й беше задушаващ, а на всичкото отгоре всеки път, когато решеше да му каже нещо, се накланяше интимно към него и го хващаше за ръкава. Ноктите й бяха аленочервени и дълги поне два сантиметра.