Почти цялата следваща сутрин прекара из залите на Музея на изкуствата, после се отби в офиса на собствената си компания и лично се здрависа с всички свои служители. По численост този филиал бе под половината на персонала във Вашингтон, но хората бяха професионалисти, а и приносът им към печалбата на компанията нарастваше. Поздрави ги. След това отиде на превъзходен обяд в „Бергхоф“. Накрая тръгна пеша към хотела. Улиците бяха задръстени с Армията на спасението, улични музиканти, коледни светлини и пазаруващи.
В хотела смени костюма си със спортен екип и излезе да потича по крайбрежието. Откъм езерото както обикновено духаше пронизващ вятър, но той приведе глава и не се предаде, пробягвайки петте километра до яхтклуба и обратно. Когато се прибра отново в хотела, вече беше тъмно и бе капнал.
Душът го прероди. Преоблече се отново: избра сиво-синята риза от трико, с която Моника толкова много го харесваше („Тя е точно с цвета на очите ти!“), тъмносин костюм на едва забележимо райе, вратовръзка в бургундско червено, кожени ръкавици. Всичко бе от „Бърберис“, без обувките, които бяха модел „Джонстън енд Мъри“, и кашмиреното пардесю, което пък си бе купил в Цюрих преди осем години. Предпочиташе по-неофициалното облекло, но този път случаят бе особен: трябваше да се постарае заради Уилис Уайтстоун.
Хотелът бе на Стейт Стрийт. Тръгна натам пеша и се отби по пътя в един бар, за да нагласи пристигането си за шест часа. Беше малко неспокоен — все пак не можеше да предвиди всичко. Ами ако Джон Доу бе оставил пистолет или килограм хероин? Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето, стараейки се да изглежда уверен.
Уилис Уайтстоун едва ли можеше да бъде по-любезен. Ласитър му даде картичка на Виктор Оливър, погледна сметката и отброи седем стодоларови банкноти. Отказа рестото със забележката: „Мистър Гутиерез спомена, че сте били много мил“. Уилис го заля с благодарности, подпечати сметката и му я подаде заедно с една кожена чанта. Ласитър метна дръжката й през рамо, махна с ръка за довиждане, излезе навън и потъна в студената чикагска нощ.
Когато се прибра в „Нико“, съблече пардесюто, но не свали ръкавиците. Пътната чанта изглеждаше поожулена, но добре изработена, и от мека и скъпа кожа. Беше елегантна и едновременно с това непретенциозна лична вещ, с твърдо дъно, меки стени и плътна кожена презрамка. На етикета пишеше „Трусарди“. Имаше централно отделение с цип и големи джобове от двете страни, също с ципове. Ласитър изсипа съдържанието й на леглото.
Изпаднаха две ризи в стил ретро, които бяха или изключително скъпи… или много евтини, колан, чорапи, бельо и чифт панталони за носене в тропиците. По-обещаващо изглеждаше кутията от телешки бокс с размери дванайсет на двайсет и два сантиметра. В нея намери анулиран самолетен билет по линията Маями-Чикаго, брошура с условията на рент-а-кар компания в Аламо и три двайсетдоларови пътнически чека, подписани от Хуан Гутиерез.
Разочарованието му бе пълно.
Трябваше да има още нещо! Вдигна чантата и я измери на ръка. Пребърка всички отделения, опипа страните, огледа дъното — отвън и отвътре. Повтори отново всичко. Помисли си, че може да има фалшиво дъно, но основата не помръдваше.
Едва на третия път намери онова, което търсеше: плосък джоб по дължината на основата. Коженият капак се отдели едва след като го дръпна по-силно. Стори му се, че чува разпорването на шев, но всъщност закрепването бе с велкро. Онова, което извади, бе дебело, правоъгълно парче от фиброкартон, а дъното се отваряше като книга и така даваше достъп до няколкото плитки среза в порестата материя. В един от тях имаше пачка банкноти, а в другия — паспорт. Бяха изработени толкова умело, че не предизвикваха никакво издуване.
Ласитър извади паспорта и го завъртя в ръцете си. Беше италиански. Когато отвори твърдата, червена, напръскана с шарка корица, сърцето му заби по-силно. Вътре бе снимката на човека, убил Кати и Брендън. Франко Грималди. Снимката бе по-млада версия на компютърно генерирания образ. Усети радост и вълнение, подобно на ловец, чиято жертва току-що е влязла в мерника на оптическия му прицел. Което беше доста странно, като се имаше предвид, че въпросното лице лежеше в болница под засилена охрана. И въпреки това Ласитър не можа да овладее възбудата си.