— Това е лична услуга — поясни той. — Искам да се свържеш с нашия човек в Рим и да видиш какво може да научи за този тип.
— О, Боже — прошепна тя. — Това ли е…
— Да.
— Веднага ще го направя, но… — На лицето и се изписа безпокойство.
— Знам, уикенда.
— По-лошо. Става дума за Италия. Нашият човек там работи по всяко време, но бюрокрацията… Едва ли някой ще си мръдне пръста!
Ласитър сви рамене.
— Ами… тогава, когато е възможно. — Замисли се и допълни: — И му кажи — на нея или на него — да го направи без много шум.
Дойде неделята и се изниза, а след нея и понеделникът. Проведоха едночасова оперативка в заседателната зала, на която изпълнителните директори на компанията поеха увеличените си задължения с онова специфично за подобни случаи изражение на лицето — „мрачен ентусиазъм“.
Когато оперативката свърши, Ласитър се върна в кабинета си под благовидния предлог, че ще разчисти бюрото си, а всъщност, за да изчака позвъняването на Ник Удбърн.
Но той така и не се обади. Сутринта бавно премина в следобед. В два и половина един престарял куриер с прилепнал по тялото гащеризон и с обувки на колоездач донесе плик от Риордан. Вътре имаше куп уголемени снимки на странната малка бутилка, намерена от полицията в джоба на Франко Грималди. Сега, след разкриване самоличността на убиеца, тя като че ли вече нямаше значение, но Ласитър все пак натисна бутона на интеркома и нареди на секретарката си да му намери Фреди Декстър.
Някои от детективите на щат в компанията бяха особено добри в разпитването на свидетели, а други имаха нюх в анализа на документи, намирайки върховно удоволствие в откриването на бисери сред купища от свидетелски показания и жалби. Фреди — той бе съвсем млад, завършил „Бостън Колидж“ само преди три години — беше еднакво добър и в двете.
Когато той се появи, Ласитър му даде фотографиите и си позволи някои указания:
— Направи им копия и използвай тях. Искам да посветиш цялото си време на това. Трябва да знам кой я е направил и за какво се използва… Изобщо интересува ме всичко, което успееш да изровиш. Сигурен съм, че някъде има Музей на стъклото… В Корнинг, Стойбен, Уотърфорд, не мога да ти кажа къде точно, но все някой ще знае.
— Ще пробвам с Библиотеката на Конгреса — каза Фреди — и „Смитсониън“. Дори да не могат да ми кажат, поне ще ме насочат кой евентуално знае.
— Освен това сигурно си струва да опиташ в къщите, които провеждат търгове. „Содбис“ например. Те със сигурност имат експерт по стъклените антики, или поне познават такъв.
— С какви средства разполагам?
— За отиване до Ню Йорк. Не до Париж.
В пет часа надникна Джуди, размахвайки в ръката си факс.
— Пристигна току-що — каза тя. — От Рим е. — Ласитър й посочи да седне в креслото и подаде ръка за факса. — Няма да се зарадваш — предупреди го тя, подаде му листа и седна.
— Защо?
— Защото ни е изпратил безбожна сметка, а онова, което е…
— По дяволите! — прошепна Ласитър, като погледна факса.
— Именно. Според нашия човек Франко Грималди никога не е бил арестуван. Регистриран гласоподавател е. Гласувал за Motore…
— Какво е това?
— Някаква партия, която се бори да вдигнат разрешената скорост.
— Така ли? — изненадано я погледна Ласитър. — И това е политическа платформа?
— Бепи казва, че там имало стотина партии. Както и да е… Явно Грималди не е женен… Поправка, никога не е бил женен! Няма неизплатени заеми, не е бил подследствен, нищо…
— Как е с кредита?
— Има триста долара баланс по сметка в „Ринасченте“.
— Това пък какво е?
— Супер.
— Страхотно! — Ласитър погледна отново факса: — Нещо за военната му служба?
— Не е служил. — Което слагаше край на хипотезата на Риордан, че Грималди е бил войник.
— Работа?
— Не работи никъде.
— Значи той няма източник на доходи. Не е на социално подпомагане… Нищо! Как живее тогава?
— Не знам.
— Аз обаче искам да науча. — Ласитър се замисли за момент и продължи: — Тук се казва, че не притежавал кола.
— Така е.
— А гласува за тези… мотористите?
— Motore.
— Да де, само че това ще го направи първия пешеходец в историята на човечеството, който се бори за повишаване на допустимата скорост.
Джуди се засмя и посегна към факса.
— Пак ще говорим — обеща тя и тръгна към вратата.
— Чакай малко — спря я Ласитър. — Имам още един въпрос.
— Отговорът — тя се обърна с лице към него — е „деветстотин долара“. Казва, че работил шестнайсет часа.
— И ти му вярваш?
— Да, той е отличен детектив и знаеше, че става дума лично за теб. При това е достатъчно умен, за да се досети, че ще бъдеш разочарован. Допускам дори че е вложил повече часове от фактурираните.