Когато на следващата сутрин отиде на работа, Фреди Декстър украсяваше коледното дърво във фоайето. Щом видя Ласитър, той бутна кутията с украшения в ръцете на секретарката от рецепцията и го догони.
— Какво има?
— Стъкло — отговори Фреди, явно доволен от себе си.
— Моля?
— Малката бутилка — напомни му Фреди.
— А, да… Можем да поговорим в кабинета ми. — Влязоха един подир друг и Ласитър му направи знак да седне. Самият той се настани зад бюрото си и вдигна телефона: — Кафе?
Фреди поклати глава. Ласитър върна слушалката, облегна се на стола и зачака. Фреди прочисти гърло:
— Оказва се — започна той, — че бутилката е по-интересна, отколкото би могъл да предположи човек.
— Така ли?
— Да… Искам да кажа, че можеш да я гледаш, дори да пиеш от нея… но това е само привидното, зад което се крие много повече.
— Добре. Честно казано, надявах се да се окаже така.
— Ако искаш, ще ти разкажа маса интересни подробности от рода на „качеството на духане“, самата тръба…
— Каква тръба?
— Тръбата, с която става духането. Измислена е в Месопотамия. Говоря напълно сериозно… нямаш представа колко трудно е било да се създаде прозрачно стъкло.
— Прав си, нямам представа.
Фреди се засмя.
— Няма страшно, никой не е могъл да го прави до около 1400–1450-та година. А ако някой е успявал все пак, ставало е напълно случайно. Можем да сме благодарни, че е било така, защото точно по тази причина имаме оцветеното стъкло. Вместо прозрачното, разбира се. Твоята бутилка…
— Аха! — оживи се Ласитър.
Фреди игнорира сарказма.
— Та, казвам, твоята бутилка е била истинско произведение на изкуството. За времето си, естествено.
Ласитър помълча, осмисляйки чутото. След това попита:
— Искаш да кажеш, че е толкова стара?
Фреди поклати отрицателно глава:
— Не-е… Всъщност, може би. Не сме сигурни, защото разполагаме само със снимките. А без самата бутилка не може да се прецени дали не е фалшификат — добър фалшификат. Или е истинска. Защото в началото на този век италианците се заловили да фалшифицират всичко, до което се докопат — статуи, реликви, облекло, стъклария… всичко, за което можеш да се сетиш. Това било времето на бум в туризма. Американците плъзнали по местата на древните култури и изведнъж се появил пазарът на антики.
— Значи бутилката…
— Е антика или е копие на онова, което свещениците са използвали през Средновековието…
— Какво?
— … за светена вода. Говорих с половин дузина експерти и с някаква жена от „Кристис“. Всички са единодушни. Бутилки като намерената в твоя човек са били изработвани от стъкларната „Мурано“. Това е във Венеция. Някои детайли по малката метална корона на капачката позволяват да свържем тази бутилка с рицарите тамплиери. Те са носели такива неща със себе си по време на кръстоносните походи. — Фреди се облегна, явно доволен от впечатлението, което виждаше, че е направил.
Ласитър го изгледа.
— Кръстоносните походи? — повтори той недоверчиво.
— Да, срещу исляма.
— И са носели в тях светена вода?
— Аха… Като стана дума за стари бутилки — продължи Фреди, — светената вода е нещо много важно. За обикновените течности хората тогава са използвали грънци. Мога да ти разкажа всичко за бутилките, предназначени да съхраняват светена вода. Например Марко Поло е носил със себе си няколко по време на пътешествията си до Китай. Ако приемем, че изобщо е стигнал дотам… което обаче е друга тема. Както и да е, обясниха ми, че…
— Всичко това има ли го написано? — прекъсна го Ласитър.
Фреди потупа репортерския бележник в предния си джоб.
— Естествено. Ще ти приготвя резюме. Но сметнах, че ще искаш да научиш веднага. С две думи: това е древна бутилка за светена вода.
— Благодаря — измърмори Ласитър, който не знаеше какво да мисли. — Мисля, че си се справил добре.
— Е, да… за теб всичко!
Същия следобед от Вашингтон пристигна куриер, пристегнал дипломатическо куфарче за китката си с гривна. Той първо пожела Ласитър да му се идентифицира, сравни снимката от шофьорската му книжка с лицето пред себе си, бръкна в джоба си, извади ключ и откопча гривната.
После му показа обикновен жълт плик и го помоли да се подпише в малко черно бележниче. След като приключиха с официалната част, куриерът му подаде плика, щракна ключалките на вече празното куфарче и си тръгна, без да каже нито една излишна дума. Ласитър изчака вратата да се затвори зад него, разпечати плика и извади от него тъничка папка, на корицата на която бе залепен жълт стикер: