Към досието имаше лист хартия с написано на ръка в горната му част: Собственост. Следваше къс списък:
1. Мансарден апартамент на Виа Барберини в Рим (модния квартал Париоли);
2. Втори апартамент на същия адрес (бележка под линия поясняваше, че бил даден под наем на сестрата на Грималди, Анджела);
3. Вила в Цуоз, Швейцария (в село, недалеч от курорта Сен Мориц).
Освен недвижимата собственост Грималди притежаваше сметка в Банко Лаворо със среден баланс по нея $26 000. В досието се отбелязваше, че той най-вероятно има още сметки в Швейцария, по-конкретно в „Креди Сюис“, но нямаше доказателства.
Под надпис: Коли, следваше друг списък: „Джип Чероки“ (в Рим) и „Рейндж Роувър“ (в Цуоз). Освен текущата сметка за пазаруване в един универсален магазин Грималди изобщо нямаше кредитна история. „Обектът“ явно предпочиташе да плаща в брой, когато ставаше дума за храна и забавления, дрехи и случайни покупки.
Ласитър се замисли върху последното, защото като „Хуан Гутиерез“ Грималди се бе погрижил да си извади визи. Разумна постъпка, тъй като наличните може и да бяха добре приемани в Европа, но в САЩ на този вид плащания се гледаше с подозрителност. Да извадиш хиляда долара в банкноти и да купиш самолетен билет или да уредиш сметката си в хотел, означаваше само да привлечеш към себе си ненужно внимание. Изключено бе да не те запомнят.
Ласитър се облегна на стола. Досието наистина бе дало на Грималди самоличност, но първо, това бе самоличността на мистериозен човек, и второ, информацията в него вече бе остаряла. Всъщност, с изключение на „случката“ в Мозамбик, в него нямаше нищо за живота му след 1986-та година. Къде, освен в Мапуто, бе ходил Грималди през последните десет години? Какво бе правил? Бяха ли адресите в досието му все още актуални, или се бе преместил да живее другаде?
Ласитър докосна с връхчетата на пръстите си стикера. Не бе имал намерение да тича утре сутринта. Още по-малко в шест часа. Но щеше да го направи.
Грейт Фолс.
Макар да бе все още тъмно, нощта отстъпваше, когато Ласитър мина с колата си покрай затворената будка на входа на парка. Мястото се намираше на около три километра от дома му в Маклийн и той идваше тук поне два-три пъти седмично, макар и не толкова рано. Но Уди бе маратонец, който имаше навика да бъде на работното си място в осем сутринта, така че по правило дните му започваха преди изгрев слънце. Най-често бягаше по протежение на Канала, който започваше на няколко преки от дома му в Джорджтаун. От време на време обаче отиваше с кола до Грейт Фолс, където теренът бе много по-равен и мек, околният пейзаж — страхотен, а хълмовете — прекрасни.
Дори от паркинга Ласитър чуваше бученето на водопада в далечината. Температурата бе малко над нулата, но той се бе облякъл като за студено време с два пуловера. По яката и ръкавите им имаше скреж. Тръгна към Овърлук. На изток вече просветляваше и меката розова светлина галеше върховете на дърветата из Мериленд. Мина покрай стар наблюдателен пост. По стените му добре личеше докъде стигаха водите при прилив. Тези следи винаги го изненадваха, защото малката къщичка бе построена на нос, издигащ се на двайсетина метра над коритото на реката. Имаше възпоменателна табела и снимка от наводнението през 32-ра година, качило тогава нивото няколко стъпки над главата му. Осъзна, че главата му бе пълна с факти, които бе възнамерявал някога да сподели с Брендън. Когато пораснеше. Което… сега… вече… никога нямаше да стане.
Стигна до Овърлук, облегна се на перилата и се загледа в бушуващата под краката му тъмна вода. Тук грохотът беше оглушителен, а гледката — невероятна. Сякаш самите камъни, блъскани й лъскани от векове насам, бяха омекнали до точката на разтопяване. И тогава видя през дърветата да приближава подскачаща светлинка. Беше Уди, който тичаше с лампа на челото. Като миньор, излязъл на повърхността да се разведри с малко тичане.
— Ей — извика той, като го видя, — мой човек! — Стиснаха си ръцете и шпионинът от Държавния департамент се наведе напред, за да изпъне мускулите на прасците си.
— Благодаря за досието.
— Изгори ли го?
— Да, точно както искаше.
— Добре, да почваме тогава.
Двамата затичаха през поляната за пикник към пътеката за езда, виеща се през горичката.
— Единственият проблем — започна Ласитър — е, че е…
— Знам, остаряло.
Тичаха леко, един до друг, като прескачаха камъните по пътеката. Уди заговори:
— Твоят човек е главорез.
— Без майтап.
— След като напуснал СИСМИ, подхванал частен бизнес.
— С какво?
— Това-онова. Най-вече с лов на баски по поръчка на Мадрид.