Ласитър бе пътешествал прекалено много, за да споделя техните вълнения. Затова, когато чантата му излезе от люка и тръгна да обикаля с лентата, той остана при автомата, невъзмутимо допивайки кафето си. Следеше въртящата се чанта, докато не свърши с кафето. Накрая я свали от лентата и все така без да бърза, мина покрай едно от гишетата на паспортния контрол, където служителят само хвърли поглед на добре познатия му американски паспорт и му махна с ръка да минава.
Почти беше забравил колко грозно е римското летище. Инженерът в душата на Леонардо сигурно би се възхитил на летящите машини, но художникът в него несъмнено би се намръщил при вида на мрачния терминал, задушните салони и скучаещите карабинери. Летището оставяше впечатлението, че дори в деня на откриването си е било мръсно и неподредено.
Днес бе задръстено с върволици плъзнали по екскурзии туристи от цял свят. Треньорът на финландски отбор по боулинг, подкрепян мълчаливо от събралите се зад него играчи, спореше със строга италианка, седнала зад гише под огромна червена въпросителна. Двойка дребнички италианци си пробиваха път из тълпата, тикайки най-големия куфар, който Ласитър някога бе виждал — небесносин пластмасов сандък, надеждно омотан с ластични въжета за бънджи скокове. Загърнати в националните си одежди арабки седяха на пода, заобиколени от деца. Италиански бизнесмени и туристи сновяха насам-натам, бутайки и дърпайки количките си с багаж през невъобразимата гълчава. Водачи на групи се мятаха от една опашка на друга с бележници в ръка и задаваха едни и същи въпроси, опитвайки се междувременно да залепят стикери върху ръчния багаж на поверените им хора. Патрулни двойки бавно крачеха сред тълпата, преметнали автоматично оръжие през рамо. Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър намери пътя към изхода на терминала и се огледа за такси.
Денят беше мрачен и студен. Във въздуха висеше някаква мъгла, която по чудо не преминаваше в дъжд. Ласитър се договори за приемлива цена и седна на задната седалка на таксито. Едва сега позволи на погледа си да се зарее сред внушаващото недоумение жилищно строителство и индустриалните предградия, разгръщащи се като ветрило по пътя от летището към града. Струваше му се, че страна като Италия би могла да се справи по-добре с градоустройствените си проблеми.
Оказа се, че наистина може. Хотелът „Хаслър Медичи“ се издигаше над реставрираните неотдавна Испански стъпала, а прозорците му гледаха към Виа Кондоти, „Чайната на Бабингтън“ и местния Макдоналдс. Дългокосо момче и приятелката му стояха на улицата пред хотела и раздаваха листовки на минаващите. Ласитър взе подаденото му листче и си заслужи усмихнатото grazie.
Когато се регистрира, облеченият във фрак администратор му се извини за евентуалните неудобства и му обясни причината за присъствието на младежите. След векове на безконтролно използване стълбището се било изтрило до степен, когато или трябвало да бъде основно ремонтирано, или да бъде обявено за руина. Наложителният ремонт бил направен след дълги отлагания, а завършването му било ознаменувано с церемония по прерязване на лентата. Само че веднага след официалното откриване — и разбира се, след съответното отразяване на събитието в пресата — Испанските стъпала отново били обявени за затворени. За да не се износели пак!
Самата идея караше служителят на рецепцията да заеква от възмущение:
— Значи оправят ги, а после се подсигуряват никога вече да не се налага да бъдат ремонтирани! — Циничен смях. — Само че нещо забравят! Това са стълби и те са тук не току-така. — Поклащане на главата. — Днес… ето, отворени са. Утре? — Безпомощно вдигане на ръце. — Не, не мога да обещая. — Усмивка и подаване на ключа. — Добре дошли във Вечния град, мистър Ласитър.
Стаята му беше голяма, тиха и луксозно мебелирана. Когато вратата се затвори зад пиколото, той седна на леглото и изтощен от дългия полет, се отпусна назад с въздишка на облекчение. Нямаше намерение да спи дълго, но мрачният дъждовен следобед така предразполагаше…
Когато се събуди, беше тъмно и за момент не можа да се ориентира дали е шест вечерта, или шест сутринта. Остана да лежи в мрака и се опита да фокусира съзнанието си върху това къде се намира и колко е часът. Беше дошъл в хотела по обед. Значи сега трябваше да е вечер.
Стана и за да се разсъни, се залови да подрежда личните си вещи. Сложи четката за зъби и самобръсначката в мраморната баня. Съблече се. Влезе под душа, затвори очи и остави горещата вода да облива раменете му и да прогонва сънливостта. След пет минути смени душа с меката прегръдка на мъхестата хавлия, висяща на закачалка на вратата. После отвори барчето и извади бутилка вода „Пелегрино“.