Освежен и напълно разсънен, разкопча специалната чанта, в която носеше преносимия компютър модел „Компак“, извади го оттам и включи адаптера. Когато компютърът зареди, влезе в Интернет, намери сайт с туристическа информация и свали оттам файла за Рим. После избра номера на частния детектив, който не беше успял да намери нищо съществено за Грималди.
— Pronto?
— Ъ-ъ… здрасти… Говорите ли английски?
— Si-iii… — каза го наистина на две срички, като втората завърши с възходяща интонация. В слушалката се чуваше още лудешки смях на дете.
— Търся мистър… Бепи… — Името беше абсурдно.
— Бепистраверси! Това съм аз. Джо ли се обажда?
— Да.
— Джуди ме предупреди, че ще ме потърсиш.
— Разполагаш ли с малко време?
— Да! Абсолютно! И освен това… всички ми казват Бепи.
— Добре… Бепи. Къде би искал да се срещнем? Бих могъл да дойда в твоя офис…
— Un momento… — Бепи явно сложи ръка върху микрофона, но Ласитър добре чу вика му: — Per! Favore! Ragazzo! — Тишина. Смях. После в ухото му отново се разнесе мекият глас на Бепи: — Мисля… Струва ми се, че… най-добре ще е да се видим в „Ла Розета“. Бихме могли да вечеряме там. — Той даде указания на Ласитър как да намери заведението в Трастевере. — Ще направя резервация веднага.
Ласитър бързо се облече и няколко минути по-късно вече беше на улицата. Купи си „Хералд трибюн“. Недалеч от будката за вестници се отби в малка сладкарничка за чаша кафе. Новините бяха лоши, но кафето бе превъзходно, така че си поръча и втора чаша. Някакъв фонтан наблизо се обливаше в пръски. Масивна тонколона тътнеше встрани до уличен търговец — негър, — специализиран в изписване на името на клиента върху зърно ориз.
„Ла Розета“ беше малка тратория в някогашен работнически квартал, превърнал се още преди години в любимо място както на туристите, така и на жителите на Рим. Ласитър бе ходил там миналото лято по време на една невероятна жега, когато дори лекият повей на вятъра бе посрещан с облекчение. Заедно с Моника бяха яли в някаква остерия, седнали на масичка на тротоара до тясна уличка, по която така и не бяха спрели да сноват мотопеди и мотори. Запомнил бе комбинацията от сладникаво-сантименталната атмосфера на заведението и бензиновите пари навън.
Този път обаче бе зима. Масите и столовете бяха прибрани. „Ла Розета“ приличаше повече на пещера, украсена с висящи от гредите на тавана сплитки чесън. В камината пращеше истински огън. В мига, в който Ласитър влезе, пред него се материализира стилно облечен младеж. Черната му коса падаше до раменете. Беше зеленоок и на устните му играеше лека усмивка. Ако не беше тя, човек можеше да го сбърка с манекен от реклама на „Армани“.
— Джо… нали?
— Да.
— Тони Бепи.
Двамата си стиснаха ръцете и се настаниха на маса в дъното, непосредствено до вратата на кухнята. Разговорът се завъртя около замърсяването на Рим и курса на долара към лиретата. След малко сервитьорът остави пред тях гарафа домашно вино и бутилка „Сан Джиминяно“, след което взе поръчката им.
Когато ги остави, Бепи се наведе към Ласитър и тихо го попита:
— Ядосан ли сте?
— Какво?
— Толкова дебела сметка… за толкова малко информация!
— Каква сметка?
— Говоря за Грималди — облегна се и кимна с разбиране.
Ласитър поклати глава:
— Не, не съм ядосан.
— Не бих могъл да ви обвиня.
— Наистина… — този път Ласитър се засмя, затруднен да продължи.
— Тогава? — попита го леко намръщен Бепи, явно озадачен защо изобщо са тук.
— Говорих… с един човек — обясни Ласитър, — правителствен служител. Според него нашият приятел е много сериозен тип.
— „Сериозен“? — повтори думата Бепи, търсейки смисъла й.
— По-скоро опасен. Човекът, с когото говорих, каза, че ровенето около Грималди може да ти създаде проблеми. Ако не си бил внимателен…
Бепи поклати отрицателно глава. Предложи на Ласитър цигара от пакета „Марлборо“ и тъй като той отказа, попита дали би имал нещо против да запали. Ласитър поклати глава и Бепи въздъхна с облекчение. След миг издуха дълга струя дим в посока към съседната маса.
— Бях… — започна той и се запъна. — Бях… как беше думата? Vigile. Бдителен. Джуди ме бе предупредила да внимавам. Използвах служба, нали се сещате… и когато те приключиха с… — погледна към тавана в търсене на вдъхновение — … общото проучване, което не показа нищо, аз веднага разбрах, че нашият човек е… как го нарекохте? „Сериозен“.