— Защо?
Неопределен жест с ръка и нова струя дим.
— Ние сме италианци! Разполагаме с най-забележителната бюрократична система в света! Тук има половин милион души, чиято единствена работа е да удрят печати! Удрят, а после вписват името ти в малко списъче. Накрая се събират много такива списъчета! И когато започнете „общо търсене“ и не излезе нищо?! — Той отново се облегна. — Кажете ми… нали сте чували за Шерлок Холмс?
— И какво за него?
— Ами… — Бепи се усмихна загадъчно. — „Имало куче, което не излаяло.“
Ласитър се изсмя. Продължиха с общи теми до момента, когато отново се появи сервитьорът с половин дузина чинии, подредени по дължината на ръката му. Раздаде им ги една по една, така както би им раздал карти за игра. После се отдалечи, а Бепи погледна Ласитър право в очите и го попита:
— Ще ми кажеш ли нещо?
— Какво?
— За СИСМИ ли става дума? За мафията? Или й за двете?
Ласитър на свой ред го погледна в очите, поколеба се за момент и си помисли, че е подценил неоправдано Бепи. Накрая каза:
— СИСМИ. — Бепи кимна, а той довърши: — Добре е, че си бил внимателен.
Италианецът сви рамене:
— И сега си тук заради този човек, нали? Ако не е нещо изключително важно, идеята не е добра. Хонорарът може да не си струва.
— Не се безпокой за хонорара.
Бепи помисли. После събра устни.
— Мога ли пак да попитам? Кой е клиентът?
— Аз съм клиентът. Джуди не ти ли е казала?
— Знаеш каква е. Спомена само, че си щял да ме потърсиш. Нареди ми да чакам на телефона. Не уточни нищо.
— Добре… работата с този Грималди е, че… той промуши сестра ми в сърцето. И преряза гърлото на сина й.
— О-о!… — Бепи примижа и отмести поглед. — Аз… страшно съжалявам. — Помълча известно време и пак го погледна: — И?
— Имам нужда от помощ.
— Si-iii — също като по телефона, гласът му се извиси на последната сричка, предавайки по трудноописуем начин състояние на предпазлива готовност.
Ласитър наля на двамата вино, отпи и сви рамене:
— Смятам да посетя два от старите адреси на Грималди… Може все нещо да науча. Бих искал да открия сестра му. Ще се нуждая от преводач и… гид.
Бепи отпи от чашата си, помисли и се наведе напред:
— Ще ти помогна.
— Сигурен ли си?
Бепи направи жест, показващ мнението му за опасностите.
— Ако е, както разказваш — поясни той, — и става дума за нещо лично между теб и Грималди, тогава не се страхувам. Ние сме цивилизована страна. Дори мафията… Те все пак не са социопати. Щом ще ти превеждам, значи ще бъда като тапета на стената, нали така?
Ласитър кимна, макар да не беше напълно убеден, после двамата забодоха вилици в чиниите с пръстенчета пържени калмари и задушени зеленчуци.
Рано на другата сутрин тръгнаха с колата на Бепи — „Фолксваген Голф“. Беше стара, но безукорно чиста. Оставяше впечатлението, че е поддържана от професионалист, което обаче малко се разваляше от пластмасовата фигурка на Ленин върху таблото — на мястото, където по би подхождало да има пластмасов Исус, — както и от малката футболна топка, която висеше от огледалото за обратно виждане. Бепи вкара касета в касетофона и зазвуча Верди.
Последва серия резки включвания и излизания от движението, едва не довела до няколко тежки катастрофи, но всичко се размина само с взаимни ругатни и продължително използване на клаксона, който едва се чуваше през грохота на пиковия час. Ласитър му показа трите адреса, с които разполагаше: единия от паспорта на Грималди, другите два — получени от Уди. Бепи ги погледна намръщено.
— Това са два различни свята — каза той. — Къде искаш да отидеш най-напред?
— На текущия… този от паспорта.
Апартаментът се намираше в Тестачио — работнически квартал, надолу по склона на Авентин. Блокът бе шестетажен, без асансьор и с олющена боя по стените. Единствената му украса бе прането, проснато едва ли не на всеки прозорец. Съсухрена старица метеше тротоара с метла от вейки и си мърмореше под нос.
— Не може да е това — изненада се Ласитър.
— Защо да не може? — попита го Бепи, но погледна за всеки случай листчето с адресите.
— Защото този човек кара рейнджроувър. И защото има къща в Швейцария.
— Не знам, номерът е същият — 114.
Ласитър обаче отказваше да повярва.
— Не, това е някаква грешка.
— Остави ме да поговоря с онази старица — каза Бепи, слезе от колата и се приближи до жената, събрал длани и привел глава в умолителна поза. — Scuzzi, bella… — Отне му само минутка, след което се върна. — Не е идвал от два месеца, но наемът е платен. Да се качим. Може да имаме възможност да разгледаме…