— Какво значи „делови“? — попита Ласитър.
Бепи преведе въпроса, а после и отговора:
— Жени и бизнес. Оправяше се доста добре и с двете. — После се засмя. — Si, si! Giacomo Bondi!
Бепи започна да превежда:
— Казва, че бил като…
— Джеймс Бонд, разбрах.
Домоуправителят продължи с описанието на човек, който според думите му бил „по-голям от живота, докато… бум!“. Разпери енергично ръце и описа с тях във въздуха големи математически скоби. Изведнъж синьор Грималди станал assolutamente diverso. Край на жените, на купоните и на бакшишите. Продал колата си, а после и апартамента. Продал и другия си апартамент! Раздал мебелите, картините… tutto, tutto, tutto. Сякаш желаел да се отърве от всичко. Домоуправителят призна, че дори сам той успял да се възползва от филантропията на този странен човек. Грималди му подарил фино кожено яке… si, si… Fino, suave. Мъжът поглади ръкава си, за да илюстрира гладкостта на кожата. Накрая млъкна, изпусна мощна струя въздух и на лицето му застина изражение на пълно неразбиране на приумиците на някои хора.
— И кога се случи това? — поиска да уточни Ласитър, а Бепи преведе.
— Преди пет години.
— И после?
— Niente — сви рамене домоуправителят.
— Попитай го дали му е известно къде се е преместила да живее сестрата.
Бепи го направи, а домоуправителят каза „Si, si, si…“. Направи им знак да го последват и тръгна към офиса си. Свали от лавицата някакъв дневник и запрелиства страниците му. Накрая намери интересуващите го имена и обърна книгата към Ласитър и Бепи да прочетат сами:
Грималди № 601–03–114 Виа Дженова, Рим
Букио № 314–1062 Булевард „Кристофоро Коломбо“, Рим
Чукайки по адресите с показалец, домоуправителят поклати глава неодобрително и изкриви лице в гримаса:
— Не добре — каза той на неправилен английски.
Колата ги чакаше, паркирана по италиански там, където Бепи я бе оставил — малко по-нагоре по улицата. Някакво симпатично момиче я пазеше от входа на магазинчето за зеленчуци, готово да се намеси при появата на пътна полиция.
— Ей, Чинция — извика Бепи и се усмихна, показвайки големите разстояния между зъбите си. — Grazie!
Строга по-възрастна жена — собственичка на съседния цветарски магазин — изскочи навън и започна да ги гълчи. Бепи й отговори нещо на висок глас и се затича, пазейки си задника, сякаш очакваше да го удари. Момичето игриво се засмя. Жената също се усмихна. Бепи вдигна пръст, влезе в цветарския магазин след нея и излезе със саксия, опакована в червено фолио.
— Сетих се… за сестрата — обясни той. — Досега цветята винаги са ми помагали.
Без да бърза, той грижливо намести саксията на пода пред задната седалка, като първо постла вестници от багажника, за да не изцапа пръстта колата.
Този път пътуваха поне четиридесет и пет минути, за да стигнат до запуснат високоетажен блок в покрайнините на Рим. Сградата представляваше сиво чудовище, лишено от всякаква украса. За сметка на това навсякъде имаше надписи по стените и боклуци. Не се забелязваше и следа от някакво благоустройство. Нямаше я дори обичайната градинка около блока. Виждаше се само изпечена от слънцето пръст и асфалт.
Бепи натисна звънеца и оживено заговори в решетката на домофона. След малко бравата избръмча и той отвори входната врата.
— Какво й каза?
Бепи сви рамене:
— Истината. Че имаме няколко въпроса във връзка с брат й Франко. Което дори я заинтригува. Попита ме знаем ли нещо за него. Казах й, че знаем… в известен смисъл. — Повдигна вежди и понесе саксията. В асансьора миришеше на урина.
Сестрата на Грималди, Анджела, беше към трийсетте. Носеше розов гащеризон. На врата си имаше тежка златна верига, но изглеждаше измъчена. Бепи й поднесе саксията, което стана повод за много възклицания и радост. След това между двамата възникна дискусия. Тя се уталожи едва когато Бепи се съгласи да им бъде предложена чаша limonata.
Приготвянето на напитката отне доста време и докато чакаха, Бепи нетърпеливо оглеждаше стаята, хвърляйки по някой поглед и към Ласитър. Около тях цареше пълен хаос, бъркотия с такъв размах и от такъв порядък издаваше невероятно отчаяние. В ъгъла имаше малка пластмасова коледна елха, а на стената до нея бяха окачени огромни художествени фотографии на деца. Навсякъде се търкаляха играчки, натрупани на купчини дрехи, вестници и мръсни съдове. От съседната стая долиташе глупавата музика на компютърната игра „Нинтендо“.
Когато най-сетне им поднесоха напитките на дървен поднос с позлата и всички се настаниха в нишата на малката трапезария, Анджела наклони глава, извъртя тялото си на стола по начин, разкриващ лицето й във възможно най-добрата светлина и нагласи златната верига на врата си.