Ласитър обаче имаше намерение да лети за Швейцария на следващата сутрин, разбира се, ако съумееше да си направи резервация.
— Не ми казвай, че искаш да провериш банковата сметка на Грималди — шокира се Бепи. — Защото, нали знаеш, те са…! — И той поклати глава, за да покаже колко безсмислено е да се надява човек да научи нещо от швейцарците.
— Естествено, не — отговори Ласитър, но не беше напълно откровен. — Грималди е притежавал къща и там.
— А-а, така може — реагира Бепи, разсеян от гледката на симпатичното младо момиче, продължаващо да събира подписи под петицията за Испанските стъпала. — Помня… до Сен Мориц. И после?
Ласитър призна, че няма представа.
Момичето хвана Бепи за ръката и започна да го уговаря, флиртувайки, при което той се съгласи да бъде издърпан до младежа с бележника. В последния момент се обърна към Ласитър и безпомощно се усмихна.
Полетът до Цюрих продължи около час, колкото и търсенето на хотел. В големите хотели нямаше места. Накрая се съгласи и на стая във „Флорида“ — приятен, макар и вече старичък, хотел нагоре по улицата, започваща от Лимат Кей. Беше отсядал там веднъж, когато „Ласитър Асошиитс“ работеше по сложен случай, в който бяха замесени профсъюза на стоманолеярите и една алуминиева леярна в Западна Вирджиния, собственост на швейцарски милиардер отшелник.
Стаята доста приличаше на онази, която помнеше от командировката си: неочаквано просторна и с единичен прозорец, гледащ към Цюрихзее. Гледката сигурно щеше да бъде замайващо красива, но вътрешната страна на стъклото бе запотена, а отвън се стелеше сняг.
Цюрих бе измежду любимите градове на Ласитър, без да може да обясни защо. Сив и каменен, древен и сдържан, той се бе сгушил на брега на тъмното езеро, в чиито ледени води се вливаха потоци от Алпите. От градът определено лъхаше елитарност, по дух беше повече германски, отколкото швейцарски, и беше рай за пешеходците. Ласитър хвърли пътната си чанта в шкафа и без да губи повече време, излезе да се разходи по кея. Снежецът се сипеше от безцветното небе и се трупаше по раменете му. Тръгна в посока на Стария град, загледан в двойката лебеди във водите на черната река. Може би само този квартал бе такъв, но Ласитър имаше впечатлението, че основното занимание на местните жители е търговията с литографии, книги и антични музикални инструменти, а може би и предлагането на лечебни билки.
Не след дълго мина по моста „Мюнстер“ и тръгна по тесните калдъръми на Стария град, покрай баснословно скъпите магазинчета. Беше се надявал разходката да разведри мрачното му настроение и точно така и стана — поне за известно време, — макар че накрая му беше само по-студено. Магазините бяха прекрасни, но абсолютно безполезни за него, защото той нито имаше някакви конкретни нужди, нито съществуваше някой, на когото да купи подарък.
Зави към Банхофщрасе и извървя няколко преки покрай празнично осветените коледни витрини, докато не се озова пред сградата, която изглежда подсъзнателно бе търсил: клона на Креди Сюис, където преди четири месеца Франко Грималди бе получил банков превод.
Не беше съвсем сигурен защо бе искал да я види — в крайна сметка това си беше просто банка. Но го завладя някаква труднообяснима надежда сега, когато стоеше на тази тъмна цюрихска улица, пред нещо, за което знаеше, че е било част от света на Грималди. Също като празната стая на Виа Дженова, това беше едно от местата, посещавани от убиеца. Така Ласитър се чувстваше по-близо до него.
Вечеря без настроение в ресторанта на хотела и попита портиера за най-добрия начин да стигне до Цуоз.
— Най-добре с влак до Шур и вече оттам с кола. — Човекът му обеща да се погрижи за пътуването и да организира връщането на наетия от Ласитър автомобил. Швейцарците бяха пословично нелюбопитни, но портиерът, може би набрал смелост от щедрия бакшиш, се опита по изключение да завърже разговор: — Цуоз е красив. На ски ли отивате? Да?
— Да. — Какво друго можеше да му каже.
— Тази година не е много хубав — имам предвид снега, — но винаги може да се разчита на глетчера над Понтресина.
Поговориха няколко минути, след което Ласитър се качи в стаята си. Отвори барчето, извади бутилчица скоч и изля съдържанието й във водната чаша. Отпусна се в креслото и набра номера на Макс Ланг.
Макс беше президент на Международното сдружение на банковите служители и работещите в сферата на финансовите услуги със секретариат в Женева и над два милиона членска маса в страни като Норвегия, Индия и САЩ, което означаваше, че Макс прекарва по-голямата част от времето си — както сам се изразяваше — „летейки през нощта от една реч към друга и от едно летище към следващото“.