— Разбира се! — Ласитър извади картичка от вътрешния си джоб.
Еглоф бегло я погледна.
— И докога сте в Швейцария, мистър Ласитър…?
— Отивам сега в „Бю Риваж“, Женева.
— Много добре. А после?
— Обратно във Вашингтон. — Ласитър осъзна, че почти със сигурност лъже.
Еглоф любезно се усмихна. Отвори вратата и двамата отново си стиснаха ръцете. Ласитър излезе в студа и вдигна яката на палтото си.
Еглоф махна вяло с ръка:
— Чао!
Вратата се затвори и Ласитър остана сам на предните стъпала. Постоя така, загледан в месинговата табелка, мъчейки се да запомни необичайните имена. Salve Caelo. Services des Catholiques Nord. Gemeinde Pius VI. Когато се обърна да си върви, погледът му мина през вратата и му се стори, че светлата точка в шпионката примигна. Като ястребово око. Или бухалско.
Разбира се, това е само игра на въображението, съзнаваше той. Защото, ако го наблюдаваше граблива птица, то тя се казваше Еглоф.
Всъщност, както и бе казал, в намеренията му наистина влизаше да се прибере още същата нощ в Женева. Имаше дори билет — благодарение на портиера в Цюрих — за влака през Шур.
Излезе на ветровития перон, провери разписанието и се съсредоточи върху малката, но ясна карта. Тогава размисли. Нямаше бърза работа в Женева, но пък можеше да свърши още нещо тук. Затова излезе от гарата и си нае стая в малкия хотел от другата страна на улицата.
Разговорът с Еглоф го бе обезпокоил. Като се изключеше странната история с „ислямския империализъм“, този човек не му бе задал нито един въпрос относно убийството на сестра му. Което, само по себе си, бе странно. Личният му опит досега показваше, че хората рядко сдържат любопитството си, когато станеше дума за убийство. Въпросите, които Еглоф бе задал, бяха обаче свързани все с плановете му за пътуване и хотелите, в които смяташе да отседне.
Но не беше само това, разсъждаваше Ласитър, загледан през прозореца на хотелската си стая към гарата отсреща. Срещата му с Еглоф бе изтъкана от случайности, а съвпаденията винаги го безпокояха.
Все пак се налагаше да си признае, че въпросните случайности не бяха кой знае какво. Еглоф имаше нещо общо с религиозните благотворителни организации, както и Грималди, макар и само в ролята на дарител. Една от организациите на Еглоф беше развивала дейност на Балканите, но и Грималди, ако се вярваше на паспорта му, също бе ходил там. На подобни съвпадения не биваше да се обръща прекалено сериозно внимание. Много хора даваха пари на фондации, действащи в Босна. Това, че Еглоф и Грималди имаха нещо общо по тази линия, не бе чак толкова странно. Много по-интересна, мислеше си Ласитър, бе историята с къщата. Беше ли тя продадена, както твърдеше Еглоф, или бе дарена, както бе разкрила Анджела? Иначе казано, беше ли излъгал Еглоф? Въпросът изглеждаше важен и макар останалите неща да тънеха в съмнения и неяснота, това поне бе нещо, което Ласитър можеше да установи със сигурност. И най-лесно бе да го направи, докато все още се намираше в кантоналната столица Шур.
На сутринта попита служителя на рецепцията как да намери handelsregister. Управлението беше само през няколко преки и когато се озова там, той обясни на служителя, че се интересува от конкретна недвижима собственост в Цуоз. Човекът кимна енергично, отиде в съседната стая и се върна след няколко минути със стара книга с размерите на географски атлас и подвързия от марокен. Ласитър откри хронологически списък на всички сделки с недвижима собственост, ставали в Цуоз от 1917-та година насам. Съдейки по почерците, списъкът бе съставен от поне дузина грижливи ръце, които бяха използвали все синьо мастило. Запрелиства страниците една по една, докато намери записа за Хайлещрасе 49.
Дневникът бе съхранил за поколенията продажбата на къщата на „Салве Каело“ през 1991-та. Цената бе… един швейцарски франк или по-малко от един долар. Веднага отдолу се виждаха подписите на Франко Грималди (итал.) и Гюнтер Еглоф. Седнал в handelsregister и разтворил дневника пред себе си, Ласитър проследи с показалец подписа на Грималди и се запита защо ли го бе излъгал Еглоф.
Експресът се носеше през местности, достойни за пощенски картички. Накрая спря на гарата в Женева с тихо съскане на спирачките. Ласитър имаше на разположение половин час и го използва, за да си намери хотел… различен от „Бю Риваж“. После тръгна към „Ла Перл“, където намери Макс да го чака сам на маса с изглед към езерото.
Макс много приличаше на едно от плюшените тролчета, които Кати бе събирала като малка. Имаше същите трапчинки, същото бузесто лице, същото тумбесто тяло и дори същата оранжева коса. Изглеждаше като елф или поне като помощник на Дядо Коледа. Когато седнаха, американецът се попита дали краката на събеседника му докосват пода.