При това не от Грималди, който по това време вече е бил в болницата.
Някой друг си бе направил труда да ексхумира детето и да изгори останките му. Което със сигурност означаваше, че Грималди е бил част от конспирация. Което пък на свой ред изключваше теорията на Риордан, че е откачен. Ласитър от опит знаеше, че лудите не влизат в конспиративни заговори. Лудите просто действат. И когато си наумят да направят нещо, вършат го сами.
Започваше да го боли главата. Ако убийствата бяха елемент от план на заговорници, това ги правеше по-странни и от преди, отдалечавайки разрешаването им. Но какво общо имаха те с „Умбра Домини“? Защото беше извън съмнение, че точно „Умбра Домини“ дърпа конците на Грималди. Да, главата наистина го болеше.
Стаята му бе в малък хотел с изглед към пристанището Санта Лучия. Ласитър излезе на балкона с телефона в едната си ръка и слушалката в другата. Позвъни на Бепи, за да му предложи да вечерят заедно утре. Докато чакаше да му отговори, слънцето бавно се плъзна в Средиземно море като жена, влизаща във вана, нежно потъвайки под повърхността, без да я докосва, за да изчезне напълно…
Никой не отговаряше. Позвъни на пейджъра на Бепи и въведе телефонния номер на хотела си, за да може той да го потърси. Нищо повече не можеше да направи. И тогава си спомни за материалите, предоставени му от Данте.
В специално подготвения за представителите на медиите комплект имаше книжле, което по високопрофесионален начин представяше организацията във възможно най-благовидна светлина, едва ли не като някакъв клуб, където душата може да намери разтуха и отмора. Следваше списък на сродните на „Умбра“ организации и благотворителни общества. Ласитър забеляза, че „Салве Каело“ е сред тях. Всички възможни различия и противопоставяния бяха умело туширани. Нямаше и намек за екстремистка позиция.
Вместо това материалите наблягаха на добрите дела на „Умбра“, както и на нарастващата членска маса: имаше много снимки на ококорили очички деца, играещи на открито или седнали на чиновете си в енорийските училища, които „Умбра Домини“ спонсорираше, както и снимки на младежи, помагащи на възрастните хора. Най-сетне имаше снимки и на ремонтирани църкви (преди и след ремонта), а също и на мисионери в саваната. Илюстративният материал завършваше с фотография на млади мюсюлмани, работещи в зеленчуковата градина на един от „бежанските“ лагери на „Салве Каело“ в Босна.
Комплектът съдържаше още няколко вече публикувани статии за добрините, сътворени от организацията, както и два отделни репортажа за самия Делла Торе, които специално отбелязваха полиглотските му способности (той говореше шест езика според единия и девет — според другия), както и резултатите му като кикбоксьор. В единия от материалите се казваше: „Отец Делла Торе може да се състезава наравно с най-добрите. Така че… внимавай Жан-Клод!“
Последно сред документите бе писмото за „намеренията на мисията“. То бе образец на словесната еквилибристика: в него нямаше нито дума за ритуалните изгаряния, „ислямския империализъм“ или хомосексуалистите. Вместо това писмото подчертаваше важността на „семейните ценности“, „културата на християнството“ и „основните постулати на католицизма“.
Като цяло комплектът бе превъзходно приспивателно и Ласитър се отпусна в креслото.
След като се събуди, се чувстваше много по-добре, но настроението му се развали, когато спря за сутрешното си капучино в кафето до хотела. От малката тонколона се разнасяха досадните и уморително жизнени звуци на така наречения „европоп“. Не можеше да разбере какво всъщност харесваха хората в този боклук. Поне кафето беше както винаги превъзходно.
Църквата на Сан Еуфемио беше малка и стара. И наклонена застрашително. Нито един от заложените в архитектурния й проект ъгли не изглеждаше нормален. На всичкото отгоре беше притисната в сандвича на две нови и много по-големи сгради. Изглеждаше така, сякаш съседите й се опитват да я изтласкат.
Късата алея извеждаше право пред огромна, обкована с метал врата, чиито крила бяха от дърво, толкова старо, че повърхността му бе замрежена от пукнатини, а меката част на дървесината отдавна се бе изтрила. Вече беше виждал тази врата на предоставените му снимки — широко разтворена, през нея излизаха двама младоженци — и помнеше, че е от осми век. Докосна предпазливо дървото — твърдо като камък.
Но днес крилата не бяха гостоприемно разтворени, а на всичкото отгоре не се виждаше чукче или поне дръжка. Имаше само голяма, старомодна ключалка. Ласитър обиколи сградата, търсейки друго място за влизане, и скоро го намери — по-малка, странична врата. Спря пред нея и набързо преговори ролята си: Джек Дилейни, CNN, „Нови насоки в католицизма“.