Делла Торе помълча, после каза:
— Знаеш ли, Джо… — направи пауза, за да разбере Ласитър, че театърът с Джек Дилейни е приключил, — знаеш ли — повтори той, — че не можеш да направиш нищо, за да ги върнеш?
— Осъзнавам го — призна Ласитър — и все пак…
— Нека не се лъжем повече. Знам за посещението ти в Цуоз… Гюнтер ми позвъни. В течение съм и на делата ти в Рим. Знам каква мъка носиш в сърцето си и повярвай, не те обвинявам в нищо.
Ласитър изведнъж осъзна, че буквално плува в адреналин.
— И? — изграчи той.
— Нека те попитам нещо. — Ласитър кимна. — Вярваш ли в Бог?
Въпросът го накара да се замисли.
— Да, предполагам, че вярвам.
— Вярваш ли тогава, че доброто в този свят идва от Бог?
Ласитър отново се замисли.
— Предполагам…
— А дяволът?
— Какво за него?
— Вярваш ли в дявола?
— Не — отсече Ласитър.
— Добре, нека да е злото. Вярваш ли в злото?
— Абсолютно. Сблъсквал съм се с него.
— Добре… Откъде тогава идва злото, ако не от дявола?
— Не знам — каза Ласитър, който започваше да губи търпение. — Никога не съм се замислял. Но познавам злото, когато го видя. А съм го виждал нееднократно.
— Всички сме го виждали. Но това не е достатъчно. Трябва да мислиш за него.
— Защо?
— Защото това е причината да бъдат убити сестра ти и сина й.
В стаята се възцари тишина и Ласитър се опита да вникне в смисъла на последните думи. Накрая попита:
— Какво означава всичко това?
— Само онова, което ти казах. Че трябва да мислиш за първопричината на злото.
Ласитър разтърси глава, за да я прочисти.
— Искаш да кажеш, че… Грималди е зло… Знам го. Видях с очите си какво направи той.
— Не, не исках да кажа това.
— А какво? Че Кати е олицетворение на злото? Или Брендън?
Делла Торе го погледна мълчаливо. Паузата се проточи и едва след няколко минути той смени темата:
— Нека ти покажа църквата.
Ласитър го последва по тесния коридор в тъмното помещение. Делла Торе поспря, за да включи осветлението, и стаята, в която се намираха, изведнъж се разшири, макар точните й размери все още да оставаха неясни. През редицата тесни прозорци високо горе до тавана проникваше странна синкава светлина и обгръщаше Делла Торе в ефирен облак. За миг той му се стори привидение, игра на въображението, замръзнал дим.
— Помоли се с мен, Джо. — Проповедникът застана до амвона — античен подиум от дърво, осветен отдолу, — и сякаш увисна във въздуха. Ласитър седна. Чувстваше се неловко. Не се бе молил от много време и не му се искаше да го прави точно сега, а най-малкото пред Делла Торе. Струваше му се опасно да падне на колене пред този човек.
И въпреки това… Чувстваше се толкова самотен, а присъствието му в тази църква му напомняше за по-добрите дни в миналото, когато двамата с Кати седяха един до друг в Националната катедрала… „седмата по големина в света“. Колко пъти им бяха повтаряли това. Стотици, ако не и повече. Обичаха да ходят там, харесваха им стъклописите, затрогващата музика, страшните подземия на криптата, чезнещия високо горе таван, готическата атмосфера, страховитите, макар и глупави статуи по стените. Отдавна загубеното минало.
Никога повече нямаше да стъпи там.
Делла Торе се извисяваше високо пред него на амвона, озарен и все пак материален… като статуя, застинала със събрани за молитва ръце и смирено наведена глава. Светлината рикошираше от скулите му и трептеше в ореол около гъстата му къдрава коса. Беше перфектен.
— Край на болката… — шепнеше Делла Торе с умоляващ глас, със зов, който резонираше така, че Ласитър имаше усещането, че се говори в главата му. — Край на болката… — той притисна ръце до гърдите си и вдигна глава. Ласитър беше като хипнотизиран. — Дойдохме пред теб в твоя дом, за да видиш, Господи, че едно от чедата ти страда. Изличи отмъстителността от сърцето му, Господи, вземи го отново в стадото си, защото само ти имаш право да мъстиш. Прибери го в сърцето си, Господи. Освободи го от омразата! Спаси го от злото! — Думите отекваха отвсякъде. — Дойдохме пред теб в твоя дом…
— Scussi!
Делла Торе замръзна с отворена уста като риба на сухо.
— Scussi, Papa… — Някакъв олюляващ се пияница бе застанал на пътеката между редиците седалки. За момент изглеждаше, че ще падне, но запази равновесие. С простодушна усмивка човекът се отпусна на колене, погледна нагоре към амвона и… заби лице в каменния под.
Делла Торе беше като парализиран. После… побесня! Размаха ръце и закрещя към просналия се човек:
— Vafancullo! Vafancullo! — и макар Ласитър да не говореше италиански, по тона разбра какво искаше да каже духовникът. Звучеше му като „Напусни“ или по-скоро „Пръждосвай се!“. Лицето на Делла Торе се бе преобразило, красивата и състрадателна маска се бе отлепила, за да разкрие яростта. После, все така внезапно, както бе изчезнала, маската отново се появи. И когато слезе от амвона, за да помогне на мъжа да се изправи, Делла Торе отново изглеждаше олицетворение на състраданието.