Ласитър отиде при тях на пътеката.
— Нека опитаме да го отнесем в кабинета — каза Делла Торе. — Познавам го. Мога да се обадя на жена му.
Прихванаха пияния и го повлякоха по коридора. Но човекът отново размаха ръце:
— Papa! — извика той и неволно удари духовника. Делла Торе залитна и нещо изпадна от джоба му.
Малка бутилка. Ласитър я видя да подскача по плочките… По някакво чудо не се счупи. Наведе се и я взе. И се вгледа в нея.
Беше същата или най-малкото бе точно копие на бутилката, която полицията бе иззела от Грималди. Спомни си първия път, когато я бе видял: седеше с Риордан в кабинета на доктора, в болницата на Феърфакс. А на подноса пред него бе бутилката. И ножът… Ножът със засъхналата кръв и с нежното русо косъмче, залепнало за кръвта. Косата на Брендън. В съзнанието му блесна полицейската снимка: грубото стъкло, кръстовете от двете страни, металната капачка във форма на кръст.
— Благодаря ти — каза Делла Торе и протегна ръка. — Удивително е, че не се счупи.
Ласитър наведе глава.
— Мисля, че е време да си ходя — каза той. — Имам да хващам полет.
И преди духовникът да му е отговорил, тръгна към вратата. Делла Торе го последва по пътеката.
— Джо — умолително каза той, — какво има? Моля те… върни се. Чувствам, че между нас остана нещо… недовършено.
Но Ласитър не се обърна. Просто вървеше напред. Само устните му се мърдаха. И онова, което казваше, учудваше и него самия:
— Дяволски си прав… Наистина остана.
20.
Ласитър не запомни нищо от обратния път до хотела. Мислеше само за Делла Торе и странната готовност на духовника да се преструва, че разговаря с журналист. Защо бе постъпил така? Може би бяха говорили със заобикалки поне два часа преди въпроса за Грималди. На всичкото отгоре, мистерията само се бе задълбочила. След като се разбра, че Делла Торе е знаел кой е той и какво е намислил, защо тогава изобщо се бе съгласил да го приеме? Смисълът му убягваше.
Накрая реши, че е пожелал да се срещне с него, за да го прецени отблизо. И след като си бе изиграл картите, му бе предал послание, демонстрирайки сила. На практика, бе използвал информираността си, за да отметне полите на палтото си, разкривайки психологическия еквивалент на револвер 45-и калибър, затъкнат в колана.
Беше или това, или по някаква неизвестна причина искаше да задържи Ласитър за известно време, без да се вълнува какво знае американецът.
Последната възможност му хрумна точно когато таксито спираше пред входа на хотела. Почти несъзнателно напъха пачка лирети в ръката на смаяния шофьор, обърна се и влезе във фоайето. Администраторът вдигна поглед от гишето.
— Signore! — запъна се той.
Ласитър го погледна, без да спре. В следващия момент вече стъпваше с единия крак в асансьора.
— Какво?
Служителят отвори уста, затвори я, после пак я отвори. Накрая вдигна ръце във въздуха и изрече:
— B-B-Benvenuti!
— Grazie — язвително каза Ласитър. — Пригответе ми сметката, ако обичате. Веднага слизам…
— Но, signore…
Ласитър натисна бутона на етажа.
— Да?
— Може би… — запъна се администраторът и излезе иззад гишето, — може би ще ми окажете честта да… — и той изразително направи жест към бара, извивайки устни в заговорническа усмивка.
Ласитър само поклати глава:
— Много ми е рано.
— Но…
— Съжалявам, трябва да бягам…
Стаята му беше на третия етаж, в края на коридора. Докато вървеше натам, дочу мелодичния звън на телефон и в следващия миг осъзна, че звукът идва именно откъм неговата стая. Бепи, помисли си той и се затича, търсейки из джобовете си бялата пластмасова карта, която служеше за ключ. Пъхна я в ключалката и изчака светването на зелената светлина. Колко навреме се връщам, мина му през ума. Светлинката примигна, телефонът спря да звъни, вратата се отвори и някой вътре каза:
— Pronto?
Грамаден, квадратно скроен мъж седеше зад бюрото с компютъра му и държеше слушалката в ръка. Изглеждаше прекалено голям за стола. Като видя Ласитър, той спокойно остави слушалката върху вилката, пое дълбоко въздух и стана. Без да бърза, тръгна към вратата.