— Няма проблем. — Хората съвсем естествено не желаеха да го видят да отваря нова фирма със стария предмет на дейност.
— Преговарящият ми каза, че ако останеш изпълнителен директор, са склонни да отидат на значително по-висока цена.
— Те и така ще отидат. Предай им, че акциите им не ме интересуват. Искам парите.
— Ясно.
— Идеята ми е да изляза от бизнеса срещу колкото се може повече.
— Разбрах. Добре, ще действам, както ми каза.
Следващото обаждане на Ласитър бе до Рой Дънуолд, шеф на лондонския офис на компанията. Рой беше представител на работническата класа, израснал в Дери или Лондондери — в зависимост от гледната точка, — но при всички положения закърмен с трудности и лишения. Беше излежал две години за серия кражби на коли и безгрижни разтакавания с тях, на което бе сложен край, когато поршето му се бе забило в катафалката начело на траурна церемония по повод смъртта на член на ИРА.
След три месеца в болницата и доста повече в затвора за малолетни престъпници го бяха пуснали да изкара условно остатъка от присъдата си под опеката на леля си в Лондон. Трезвомислещата жена, която даваше стая под наем, веднага му посочи очевидното: краденето на коли в най-добрия случай може да бъде странично занимание. Но трябваше да има основно.
И Рой се захвана да се сдобие с такова. В началото бе вечерното училище, после дойде ред на политехниката. Понеже се оказа добър студент, можа веднага след завършване да си намери работа като специалист по поддръжка на информационни системи. Работодателят му се оказа Главното управление за комуникации в Челтнъм — британският еквивалент на американската Агенция за национална сигурност. След година обучение в централата Дънуолд бе командирован към наземната станция за сателитни комуникации в планините Тродос, Кипър. След пет години в егейската пустош, просмукан с рицина и отвратен за цял живот от мисълта за нощни дежурства, той се върна в Англия и се захвана с частен бизнес. На приятелите си обясни: „Липсваше ми дъждовното време“. Ласитър успя да го съблазни да напусне „Крол Асошиитс“, като му даде същата заплата, но му предложи да си избере кола.
Рой избра порше.
Ласитър не можа веднага да се свърже с него, но когато най-сетне успя, започна направо по същество:
— Не знам колко и какво си чул, но… в момента разследвам частен случай.
— Сестра ти.
— И племенникът ми.
— Ясно.
— Едно от нещата, които ме интересуват — обясни Ласитър, — са подобните случаи — палеж с убийство. Намерих втори такъв в Прага. И трети в Канада.
— Сигурен ли си, че са свързани?
— Не. — Пауза. — Но могат и да бъдат. Помислих си, че ти би ми помогнал да открия още такива.
— Къде?
— Където и да е. Можеш да започнеш с Европа.
— Най-добре с Англия.
— Хубаво, нека бъде Англия.
Дънуолд се замисли за малко, а после каза:
— Има проблем.
— Какъв?
— Много случаи на палеж остават неразбрани, нали така? Искам да кажа, обясняват ги с къси съединения, открити реотани, неща от този род. Което означава, че трябва да търся случаи на предумишлен пожар, довели до смъртта на дете.
— Окей.
— Доста работа…
— Знам.
— За кой период говорим?
— От август насам.
— Добре.
— Мина ми през ума… Защо не опиташ с Интерпол?
— Остави тези нещастници. Не стават за нищо. Сами ще се справим по-добре. Имам достъп до една-две добри бази данни, а мисля, че и застрахователните компании могат да се окажат полезни. Знам го от опит. Ще се обадя в „Лойдс“.
— А полицията?
— Това се подразбира. Естествено, че ще проверя и при Европол, Скотланд Ярд… както се казва, „обичайните заподозрени“.
— Почакай малко. Току-що ми хрумна нещо. — Ласитър извади копието от паспорта на Грималди и прегледа печатите за влизане от въпросния период. Скоро намери, каквото го интересуваше: — Провери специално Сао Пауло.
— Бразилия?
— Да. Между тринайсети и осемнайсети септември миналата година. Обади ми се, ако намериш нещо.
— Разбрано. Искаш ли писмен отчет?
— Не, интересува ме само информацията. Джуди знае къде съм.
— Бюджет?
— Не се ограничавай. Само свърши каквото трябва.
— Добре! — разговорът отиваше към края си, когато Дънуолд се сети: — О, почакай… Джо! Там ли си още?
— Да.
— Хрумна ми нещо.
— Какво?
— Тази работа вероятно ще се позабави. Искам да кажа… Нали е Коледа… Аз мога и да не почивам, но…
— Направи, каквото можеш.