Но в Ротердам не бях такъв. Ако бях, щях вече да съм мъртъв.
Или може би съм бил такъв. Може би тъкмо затова не извиках на Поук и Ахил, когато ги видях сами на пристанището. Ако аз бях станал свидетел на ставащото, той нямаше да я убие. А аз побягнах, преди да осъзная в каква опасност се намира тя. Но защо не го разбрах по-рано? Всъщност бях го разбрал, също както бях чул, че Уигин ии казва да слезем в салона. Бях го осъзнал, бях го разбрал напълно, но съм страхливец и затова не предприех нищо. Страх ме беше, че нещо ще се обърка.
Същото бе и когато Ахил лежеше повален на земята, а аз казвах на Поук да го убие. Аз грешах, а тя беше права. Защото всеки побойник, когото тя хванеше по този начин, сигурно щеше да й има зъб — и лесно можеше да си отмъсти, като я убие още щом му позволят да стане. Ахил беше най-подходящият, може би единственият, който би се съгласил с измисленото от Бийн споразумение. Избор нямаше. Но аз се уплаших. Убий го, казах аз, защото исках всичко да свърши.
И продължавам да стърча тук. Водата не тече. Мокър съм до кости и ми е студено. Но не мога да помръдна.
Николай бе застанал на прага на банята.
— Жалко, че имаш диария — каза той.
— Какво?
— Казах на Ендър, че през нощта си имал диария. Затова се е наложило да отидеш в банята. Бил си болен, но не си искал да му кажеш, защото не си искал да пропуснеш първото сражение.
— Толкова ме е страх, че и да искам, не бих могъл да се изсера — рече Бийн.
— Той ми даде хавлията ти. Каза, че било тъпо от негова страна, дето ти я е взел. — Николай влезе и му подаде кърпата. — Каза, че има нужда от теб в битката и се радва, че се държиш кораво.
— Той няма нужда от мен. Изобщо не ме иска.
— Хайде де, Бийн — подкани го Николай. — Ще се справиш.
Бийн се избърса. Беше му хубаво да се движи. Да върши нещо.
— Според мен вече си сух — обади се Николай.
Бийн се усети, че продължава да се бърше отново и отново.
— Какво ми става, Николай?
— Страх те е, да не се окаже, че си просто едно малко дете. Затова ме чуй: ти си малко дете.
— Както и ти.
— Значи няма нищо страшно, ако се издъниш. Ти нали все това ми повтаряш? — засмя се Николай. — Хайде, щом аз мога да се справя — въпреки че съм такава издънка — значи и ти можеш.
— Николай…
— Сега пък какво?
— Наистина ми се сере!
— Надявам се, че не очакваш от мен да ти избърша гъза.
— Ако не изляза до три минути, ела ме извади.
Измръзнал и потен — съчетание, което не би му хрумнало, че е възможно — Бийн влезе в тоалетната и затвори вратата. Болката в корема му бе мъчителна. Но не можеше да накара червата си да се отпуснат и да се изпразнят.
От какво се страхувам толкова?
Най-сетне храносмилателната му система възтържествува над нервната. Сякаш всичко, което някога бе ял, изтече от него наведнъж.
— Времето изтече — обади се Николай. — Влизам.
— Влезеш ли, ще загинеш — предупреди го Бийн. — Сам ще изляза.
Вече облекчен, чист и унизен пред единствения си истински приятел, Бийн излезе от тоалетната и се уви в кърпата.
— Благодаря ти, че ми попречи да стана лъжец — рече Николай.
— Какво?
— За твоята диария.
— За тебе и дизентерия бих пипнал!
— Ето това се казва приятел!
Когато влязоха в салона, всички вече бяха облекли бойните си костюми, готови за тръгване. Докато Николай помагаше на Бийн да се облече, Уигин нареди на останалите да легнат на дюшеците и да правят упражнения за отпускане. Бийн имаше време дори да полегне за две минути, преди Уигин да им нареди да стават. 06:56. Имаха четири минути да стигнат до бойната зала. Доста добър разчет.
Докато тичаха по коридора, Уигин подскочи и докосна тавана. Останалите зад него също подскочиха и докоснаха същата точка. Освен най-дребните. Бийн, в чието сърце все още бушуваха унижението, омразата и страхът, изобщо не се опита. Такива неща човек прави, когато принадлежи към групата. А той не принадлежеше. След всичките дарби, които бе проявил в учебните занятия, сега истината излизаше наяве. Той бе страхливец. Мястото му изобщо не беше в армията. Щом не можеше да поеме дори риска да изиграе една игра, колко ли щеше да струва в истинско сражение? Истинските генерали се излагаха на вражеския огън. Те трябваше да са безстрашни, пример за храброст за своите войници.
А аз какво? Сковавам се, къпя се сто часа и накрая изсипвам едноседмична порция храна в кенефа. Да видим кой ще последва такъв пример.
На портала Уигин имаше време да ги подреди по взводове и да им напомни:
— В коя посока е вратата на противника?
— Надолу! — отвърнаха всички.