Николай схвана и кимна.
— Точно така.
— Именно — потвърди Бийн. Всички на масата вече ги слушаха. — И е така, защото Уигин мисли не само за Военното училище, класациите и прочие дивотии. Знаеш ли, че той постоянно гледа филми за Второто нашествие? Мисли за как да победим бъгерите. И знае, че начинът е да имаме възможно най-много подготвени за това командири. Уигин не иска той да бъде единственият командир, способен да се сражава с бъгерите. Той иска освен него и взводните, и заместниците им, и, ако е възможно, всеки един от войниците му да бъдат готови да командват флотилия срещу бъгерите.
Бийн знаеше, че във въодушевлението си вероятно приписва на Уигин повече заслуги, отколкото бе възнамерявал, но все още усещаше вкусът на победата. И освен това казваше истината — Уигин не беше Наполеон. Ако стискаше толкова здраво юздите на командването, никой от подчинените му офицери нямаше да се прояви като блестящ независим командир. А Том Лудата глава, подложен на натиск, се бе справил добре. Бе взел правилните решения, включително и това да послуша своя най-дребен и привидно най-безполезен войник. Направил го бе, защото беше видял как Уигин изслушва командирите си. Учиш, анализираш, избираш, действаш.
След закуска, на път за тренировката, Николай попита Бийн:
— Ти защо го наричаш Уигин?
— Защото не сме приятели — отвърна Бийн.
— О, значи сте на „господин Уигин“ и „господин Бийн“, така ли?
— Не. Бийн е малкото ми име.
— О… Значи сте на „господин Уигин“ и „Ти пък кой си, по дяволите“.
— Точно така.
Всеки очакваше поне седмица да се перчи и хвали с безупречните си данни за победи и загуби. Вместо това на следващата сутрин в 06:30 Уигин влезе в спалното, отново размахал заповед за сражение.
— Господа, надявам се да сте научили нещо вчера, защото днес ще трябва да направим същото.
Всички се изненадаха, а някои и се ядосаха, защото не беше честно — бяха неподготвени. Уигин подаде листчето на Флай Моло, току-що тръгнал да закусва.
— Бойни костюми! — развика се Флай, който явно си мислеше, че е страхотно да бъдеш първата армия, водила сражения в два последователни дни.
Но Горещата супа, командирът на взвод „Г“, мислеше друго.
— Защо не ни предупреди по-рано?
— Помислих си, че ще е добре да вземете душ — обясни Уигин. — Вчера зайците се оплакали, че сме спечелили само защото те изпопадали от вонята.
Всички, които го чуха, се засмяха. Но на Бийн не му беше забавно. Той знаеше, че когато Уигин се е събудил, листчето не го е чакало. Учителите го бяха сложили по-късно.
— Май си намерил листчето чак когато си се върнал от банята, така ли е?
Уигин го изгледа безизразно.
— Точно така. Аз не ходя като теб толкова близо до пода.
Презрението в гласа му се стовари като удар върху Бийн. Чак тогава той осъзна, че Уигин бе приел въпроса му като критика, задето не е внимавал и не е забелязал заповедта. Затова сега в досието на Бийн, което Уигин водеше наум, имаше още една черна точка. Но Бийн не можеше да си позволи това да го разстрои. И без това Уигин вече го беше нарочил за страхливец. Може би Том Лудата глава му беше разказал за вчерашния принос на Бийн към победата, а може би — не. Това нямаше да промени факта, че Уигин със собствените си очи бе видял как Бийн се преструва на болен под душа. Излизаше, че сега Бийн очевидно му се надсмива, задето ги юрка така за второто сражение. Може би на трийсетия ми рожден ден ще ме произведат във взводен командир. И то само ако всички останали се удавят при корабокрушение.
Уигин, разбира се, продължаваше да говори — обясняваше как трябвало във всеки един момент да очакват сражения и че старите порядки вече се разпадали.
— Не мога да си кривя душата — и аз не обичам да ни погаждат номера, но е едно съм сигурен. Имам армия, която може да се справя с всичко.
Щом облече бойния си костюм, Бийн се замисли защо ли учителите постъпват така. Припираха Уигин и същевременно го затрудняваха. И това беше само началото. Само първите капчици на цял порой от подли номера.
Защо? Не защото Уигин беше толкова добър, че се налагаше да го подлагат на изпитания. Точно обратното — той тренираше добре армията си и за Военното училище щеше да е само от полза, ако му отпуснеше достатъчно време за това. Затова сигурно причината беше извън Военното училище.
Всъщност имаше само една вероятност. Бъгерите-нашественици се приближаваха. Вероятно само след няколко години щяха да пристигнат. Дотогава трябваше да обучат Уигин.
Уигин. Не всички нас, само Уигин. Защото ако това важеше за всички, щяха да ускорят по същия начин и общата програма. Не само нашата.