Значи за мен вече е твърде късно. Уигин е избраният от тях и на него те възлагат всичките си надежди. Дали ще стана взводен командир или не, това вече няма никакво значение. Важно е единствено дали Уигин ще бъде подготвен.
Ако Уигин успее, все още ще имам възможност да постигна величие след победата. Лигата ще се разпадне. Човечеството ще поведе война помежду си. Или МФ ще ме използва, за да запази мира, или пък може би иде постъпя в някоя армия на Земята. Животът ми тепърва започва. Освен ако Уигин не поведе флотата ни срещу бъгерското нашествие и не загуби. Тогава за никого от нас няма да има повече живот.
В момента най-доброто, което мога да сторя, е да помагам на Уигин да научи всичко, на което можем да се научим тук. Но проблемът е, че не съм достатъчно близък с него, че да му влияя по какъвто и да било начин.
Битката беше с Петра Арканян, командир на армия „Феникс“. Петра беше по-проницателна от Карн Карби. Освен това разполагаше с предимството, че бе чула как Уигин изобщо не е използвал боен строй, а малки нападателни отряди, за да разбие структурите встрани от основната битка. И все пак армия „Дракон“ бе приключила само с трима улучени войници и девет частично извадени от строя. Съкрушително поражение. Бийн разбираше, че на Петра това не й харесва. На нея вероятно й се струваше, че Уигин я е смазал и нарочно е искал да я унижи. Но скоро и тя щеше да го разбере — Уигин просто бе оставил взводните си командири да правят каквото си искат, а целта на всеки от тях беше пълната победа. Така ги беше обучил. Тяхната система беше по-добра и това бе всичко. Старият начин за водене на сражения бе обречен.
Скоро всички останали командири щяха да започнат да се приспособяват и да се учат от Уигин. Скоро армия „Дракон“ щеше да започне да се изправя срещу армии, разделени на пет, а не на четири взвода, с гъвкав стил на сражаване и с много по-голяма свобода на действие за взводните командири. Във Военното училище не вземаха слабоумни деца. Единствената причина техниката им да сработи и втория път беше, че от първата им битка беше изминал само един ден и никой не очакваше толкова скоро да се изправи срещу Уигин. Сега щяха да разберат, че се налага бързо да предприемат промени. Бийн предположи, че сигурно никога вече нямаше да се изправят срещу класически боен строй.
И какво щеше да стане тогава? Дали Уигин бе изгърмял патроните си, или криеше в запас нови номера? Проблемът беше, че новите методи никога не осигуряваха победа за дълго време. За врага бе твърде лесно да имитира и да подобрява собствените ти нововъведения. Истинското изпитание за Уигин щеше да дойде в бой с армии, които използват неговата тактика.
А за мен истинското изпитание ще бъде да разбера ще понеса ли Уигин да допусне някоя тъпа грешка само защото аз — като обикновен редник — ще съм длъжен да си кротувам и да наблюдавам безучастно.
На третия ден отново трябваше да водят сражение. На четвъртия — отново. И двата пъти спечелиха. Но всеки път разликата между двете армии намаляваше. С всяка битка Бийн се чувстваше все по-уверен като войник, но и все по-потиснат. Освен с добрия си прицел можеше да допринесе за победата само с това, че при сгоден случай помагаше на Том Лудата глава с предложения или му напомняше за нещо, което бе забелязал и запомнил.
Бийн писа на Димак за това — обясни му, че го използват непълноценно и изказа предположението, че може би ще получи добра подготовка при някой не толкова добър командир, където ще има по-голям шанс да застане начело на взвод.
Отговорът бе кратък.
„Кой друг би те взел? Учи се от Ендър.“
Безмилостно, ала вярно. Нямаше съмнение, че и Уигин всъщност не го искаше. Ала или му беше забранено да разменя войници, или се бе опитал да размени Бийн, но никой не бе поискал да го вземе.
Вечерта, след четвъртата битка, имаха свободно време. Повечето войници се опитваха да наваксат с учебния материал — битките наистина ги изцеждаха, особено след като всички разбраха, че трябва да тренират здраво, за да запазят преднината си. Бийн обаче се справяше с учебните си задължения както винаги. А когато Николай му заяви, че, по дяволите, повече не се нуждаел от помощ за домашните, Бийн реши да се поразходи.
Мина покрай стаята на Уигин — по-малка дори и от тесните жилища на учителите, едва побрала едно легло, стол и малка масичка, и за миг се изкуши да почука на вратата, да седне и да си изясни отношенията с Уигин веднъж завинаги. Здравият разум обаче надви над обидата и суетата и Бийн продължи нататък, докато не стигна до игралната зала.