Но той така и не излезе чак докато дойде време за обяд. Всички взводни командири изпратиха напред войниците си, а после се наредиха пред вратата на Ендър. Флай Моло почука силно — всъщност, направо издумка пет пъти по вратата.
— Ендър, време е за обяд.
— Не съм гладен — гласът му се чуваше приглушено през вратата. — Вие вървете.
— Можем да те изчакаме — рече Флай. — Не искаме да ходиш сам до командирската столова.
— Днес изобщо няма да обядвам — отвърна Ендър. — Вървете, по-късно ще се видим.
— Чухте го — обърна се Флай към другите. — Докато ние обядваме, той ще е тук на сигурно място.
Бийн бе забелязал, че Ендър не обеща да стои в стаята си по време на обяда. Но поне хората на Бонсо нямаше да знаят къде е. Непредсказуемостта помагаше. А Бийн искаше да се възползва от възможността да се изкаже по време на обяд.
Затова той изтича към столовата и не се нареди на опашката, а се покачи върху една маса и плесна с ръце, за да привлече вниманието им.
— Хей, чуйте всички!
Изчака войниците горе-долу да млъкнат, доколкото беше възможно.
— Част от вас, които сте тук, изглежда са забравили някои членове от закона на МФ. Нека ви припомня: Ако войник получи заповед от своя командващ офицер да извърши нещо незаконно или непристойно, той носи отговорността да откаже да изпълни заповедта и да рапортува за нея. Войник, който изпълни незаконна или непристойна заповед, носи пълната отговорност за последиците от действията си. В случай, че някои от вас тук са прекалено тъпи и не разбират какво означава това, законът постановява, че ако командир ви нареди да извършите престъпление, това не е извинение за вас. На вас ви е забранено да се подчините.
Никой от армия „Саламандър“ не смееше да погледне Бийн в очите, но един хулиган в униформа на армия „Плъх“ подметна навъсено:
— Какво намекваш, бе, пръдльо?
— За теб намеквам, Кибритлия. По резултати ти се класираш в последните десет процента на училището, та си рекох, че може и да ти потрябва допълнителна помощ.
— Затваряй си веднага плювалника — ето от какво имам нужда!
— Каквото и да ви е наредил Бонсо снощи, Кибритлия, на тебе и на още двайсетина юнаци, аз ви обяснявам, че ако наистина се бяхте опитали да направите нещо, до един щяха да ви изритат от Военното училище. Щяха да ви „простудят“. Пълен провал, само защото сте послушали Тъпонсо Мадрид. Няма как да ви го кажа по-ясно.
Кибритлията се разсмя — смехът му звучеше насилено, но не само той се смееше.
— Ти представа си нямаш какво става, пръдльо — заяви един от тях.
— Знам, че Тъпонсо се опитва да ви превърне в улична банда, жалки загубеняци такива. Той не може да победи Ендър в залата за сражения и затова иска да събере дузина здравеняци, за да пребият едно малко момче. Чухте ли всички? Знаете кой е Ендър — най-добрият командир, който някога ще излезе оттук, по дяволите. Може би единственият, способен да повтори подвига на Мейзър Ракъм и да победи бъгерите, когато се върнат — за това сетихте ли се? А тия юнаци са такива умници, че искат да му счупят главата. И когато бъгерите дойдат, ще разполагаме само с такива тъпоглавци като Бонсо Мадрид, които ще поведат флотилиите ни към поражение. А после, когато бъгерите изпепелят Земята и избият до крак всички мъже, жени и деца, оцелелите до един ще знаят, че тъкмо ей тези глупаци са утрепали единственият човек, който е могъл да ни поведе към победа!
В столовата се бе възцарила мъртва тишина. Щом погледнеше онези, които вчера бе забелязал, че са с Бонсо, Бийн забелязваше, че смисълът на думите му достига до тях.
— О, забравили сте за бъгерите, така значи? Забравили сте, че това Военно училище не е създадено, за да се хвалите в писмата до майчиците си колко високо сте в класациите на таблото. Давайте тогава, помогнете на Бонсо. Така и така сте почнали, защо самички не си прережете гърлата — ясно е, че ще умрете, ако сторите зло на Ендър Уигин. Що се отнася до нас, останалите — кажете, колко души тук мислят, че Ендър Уигин е тъкмо онзи командир, когото всички бихме последвали в битка? Хайде де — колко сте?
Бийн започна бавно, ритмично да пляска с ръце. Начаса към него се присъединиха всички Дракони. Само след малко по-голямата част от войниците също пляскаха. Онези, които не пляскаха, биеха на очи и виждаха как другите ги гледат с презрение и омраза.
Съвсем скоро цялата столова ръкопляскаше. Дори и сервитьорите.