Бийн си отдъхна. Ендър дотолкова се бе вглъбил в себе си, че не чуваше какво му говори Бийн, нито колко фалшиво звучи то.
— Аз не се бих заради честта си — рече Ендър. — Бих се, за да победя.
Да, така беше, помисли си Бийн. Бил си се по единствения начин, по който си струва, единствения, който дава някакви шансове.
— И наистина победи. С един шут го изкара от орбита. — Бийн не можеше да му каже нищо по-близо до истината.
На вратата се почука. Веднага след това някой нахълта вътре, без да чака отговор. Преди Бийн да успее да се обърне, за да види кой влиза, той бе разбрал, че е учител — Ендър вдигна поглед твърде високо, значи нямаше как да е момче.
Бяха майор Андерсън и полковник Граф.
— Ендър Уигин — рече Граф.
Ендър скочи на крака.
— На вашите заповеди, сър. — Гласът му отново бе станал равен и глух.
— Избухването ти в бойната зала днес е израз на непокорство и подобно нещо не бива да се повтаря.
Бийн не можеше да повярва — толкова глупаво беше! След всичко, което се събра на Ендър, след целия този товар, които стовариха върху му — учителите продължават да си играят с него тази тиранична игра? Караха го да се чувства съвсем сам дори сега?! Тези хора нямаха милост!
Единственият отговор на Ендър бе поредното вяло „Слушам, сър“. Но на Бийн му бе дошло до гуша.
— Беше крайно време някой да каже на преподавателите какво мислим за тях.
Андерсън и Граф с нищо не показаха, че са го чули. Вместо това Андерсън подаде на Ендър лист хартия. Не беше известие за прехвърляне, а пълен комплект заповеди. Изпращаха Ендър на друго място.
— Дипломират ли те? — попита Бийн.
Ендър кимна.
— Защо се бавиха досега? — попита Бийн. — Дипломират те само две-три години по-рано. Вече си се научил да вървиш, да говориш и да се храниш сам. Отдавна нямаше на какво повече да те научат! — Всичко това бе такава подигравка! Дали наистина смятаха, че ще излъжат някого? Смъмряш Ендър за непокорство, а после го дипломираш, защото предстои война и нямаш време да го подготвиш. Той е твоята надежда за победа, а се държиш с него като боклук, полепнал на подметката ти.
— Зная само, че играта свърши — рече Ендър и сгъна листа. — Тъкмо навреме. Ще мога ли да съобщя на армията си?
— Трябва да бързаш — отговори Граф. — Совалката ти тръгва след двайсет минути. Освен това по-добре ще е да не разговаряш с тях. Така раздялата ще е по-лека.
— За тях или за вас? — попита Ендър.
Той се обърна към Бийн и хвана ръката му. За Бийн това бе като докосване от пръст Божи. Сякаш цял го озари. Може би аз все пак съм негов приятел. Може би и той чувства към мен мъничко от онова, което… аз чувствам към него.
А после всичко свърши. Ендър пусна ръката му и тръгна към вратата.
— Почакай! — извика подире му Бийн. — Къде отиваш? В Тактическото? В Навигационното? В Артилерийското?
— В Командирското училище — отвърна Ендър.
— В подготвителното командирско ли?
— В Командирското — повтори Ендър и си излезе.
Направо в Командирското училище! В елитното училище, самото местонахождение на което беше тайна. В Командирското училище постъпваха възрастни. Сигурно битката предстоеше много скоро, за да прескочат всичко онова, което би трябвало да учи в Тактическото и Подготвителното командирско училище.
Той дръпна Граф за ръкава.
— Никой не постъпва в командирското училище, преди да е навършил шестнайсет години!
Граф се освободи от ръката на Бийн и излезе. И да бе доловил сарказма в тона на Бийн, с нищо не се издаде.
Вратата се затвори. Бийн бе сам в стаята на Ендър.
Той се огледа. Без Ендър стаята си беше най-обикновена стая. Това, че е в нея, не означаваше нищо. И все пак само преди няколко дни, даже нямаше и седмица, Бийн стоеше тук, а Ендър му съобщаваше, че в края на краищата ще получи взвод.
Кой знае защо, но Бийн се сети за момента, когато Поук му даде шестте фъстъка. Тогава тя му даде собствения му живот.
Дали Ендър бе дал на Бийн живот? Същото ли беше?
Не. Поук му даде живот. А Ендър придаде смисъл на този живот.
Когато Ендър беше тук, това бе най-важната стая във Военното училище. Сега беше просто шкаф за метли.
Бийн тръгна по коридора към стаята, която до днешния ден бе стаята на Карн Карби. Само допреди час. Постави длан на скенера и вратата се отвори. Вече я бяха програмирали.
Стаята беше празна. В нея нямаше нищо.
Тази стая е моя, помисли си Бийн.
Моя, ала все още е празна.
Усети как в него се надигна могъща вълна от чувства. Трябваше да се вълнува, да е горд, защото най-сетне е станал командир на армия. Но всъщност не му пукаше. Както бе казал Ендър, играта не струваше нищо. Бийн щеше да се справи както подобава, но причината неговите войници да го уважават беше, че носеше част от отразената слава на Ендър. Аз съм едно дребосъче — мъничък Наполеон, който тропа наляво-надясно, обут с обувки на голям мъж, и лае команди с тъничко, детско гласче. Малък сладък Калигула, „Ботушчето“, гордостта на армията на Германик. Но когато Калигула е носил ботушите на баща си, тези ботуши са били празни, а малкият го е знаел и никога с нищо не е могъл да го промени. Затова ли бе полудял?