— Бонсо беше побъркан — обади се Уилям Бий.
— Е, нека тогава ние да не се държим като побъркани — отвърна Бийн. — Нека премахнем тези класации от играта. Нека водим всяко сражение само по себе си, на чисто. Да опитваме всичко, което ни хрумне, за да постигнем победа. А когато битката свърши, двамата командири да седнат и да си обяснят взаимно какво са мислили и защо са направили това или онова, за да се учим един от друг. Без тайни! Нека всички опитат всичко! А на класациите — майната им!
Разнесе се одобрително мърморене, и то не само от страна на бившите Дракони.
— Лесно ти е да го кажеш — обади се Шен. — Ти има да си векуваш на сегашното си място в листата!
— Тъкмо там е и проблемът! — възкликна Бийн. — Вие подозирате мотивите ми — и защо? Заради мястото ми в класацията. Но нали уж един ден всички ние ще сме командири от един и същи флот? Нали ще си сътрудничим? Ще си имаме доверие? Колко ненормално би било положението в Международния флот, ако всички капитани на кораби, командири на ударни отряди и адмирали от флота през цялото време се шашкат на кое място са в листите, вместо, единни и сплотени, да се бият срещу формиките! Аз искам да се уча от теб, Шен. Не искам да се съревновавам с теб за място в някаква безсмислена класация, която учителите окачат на стената, за да ни манипулират чрез нея!
— Убедена съм, че вие от „Дракон“ умирате да се учите от нас, неудачниците — заяви Петра.
Ето на, най-после го казаха открито.
— Да! Да, умирам си. Точно защото съм служил в армия „Дракон“. Тук сме деветима, които знаят предимно онова, на което ни е учил Ендър. Да, той бе блестящ командир, ала не е единственият във флота, не е единственият в училището даже, който разбира от военно изкуство! Аз имам нужда да вникна във вашите мисли. Няма защо да имате тайни от мен, и аз няма защо да имам тайни от вас. Може би достойнствата на Ендър като командир се дължаха отчасти и на това, че той държеше всички взводни командири от неговата армия да поддържат диалог помежду си. Позволяваше да опитват нови неща, но само ако ги споделят с другите.
Този път повече хора се съгласиха с него. Дори и съмняващите се кимаха замислено.
— Затова, ето какво ви предлагам. Единодушно отхвърляне на онова табло — не само на това тук, но и на другото, във войнишката столова. Всички се договаряме да не му обръщаме никакво внимание, и точка. Молим учителите да ги изключат или да не ги попълват. Ако откажат, ги покриваме с листове или ги замеряме със столове, докато ги счупим. Не сме длъжни да играем тяхната игра. Сами можем да поемем отговорността за нашето образование и да се подготвим за битка с истинския враг. Никога не бива да забравяме кой е истинският враг.
— Да — учителите! — обади се Динк Мийкър.
Всички се засмяха. Но след това Динк Мийкър се покачи на масата до Бийн.
— Сега, след като дипломираха по-големите момчета, аз съм най-старшият по възраст командир тук. Вероятно в момента аз съм и най-възрастният войник в цялото Военно училище. Затова предлагам веднага да приемем предложението на Бийн, а аз ще отида при учителите с искането таблата да бъдат премахнати. Има ли против?
Не последва нито звук.
— Значи, решението е взето единодушно. Ако на обяд таблата все още са включени, ще донесем листове и ще ги закрием. Ако са включени и на вечеря, зарежете мятането на столове и трошенето — просто ще откажем да водим с армиите си каквито и да било сражения, докато не изключат таблата.
Алей се обади от опашката за храна:
— Ама това ще смъкне позициите на всички ни в листата до…
Изведнъж се усети какви ги говори и сам се засмя на думите си.
— По дяволите, ама как са ни промили мозъците!
Бийн все още ликуваше след победата, докато вървеше към спалното помещение на армия „Заек“, за да се запознае официално със своите войници. Тренировката на зайците по график бе през деня и затова разполагаха само с половин час между закуската и първите учебни часове. Вчера, докато разговаряше с Иту, умът му беше съвсем другаде и съвсем повърхностно възприемаше ставащото в спалнята. Но сега той забеляза, че за разлика от армия „Дракон“, всички войници от армия „Заек“ са на редовна възраст. И всички до един далеч го превъзхождаха по ръст. Сред тях той приличаше на кукличка, и още по-зле — чувстваше се като кукличка, докато вървеше по коридора между леглата и виждаше как тези яки момчета — и едно-две момичета — го гледат отвисоко.
Щом стигна средата на коридора, той се обърна към онези, които вече беше подминал. По-добре щеше да е веднага да се заеме с въпроса.