— Значи така. Един ученик, на когото му се губят двайсет и една минути.
— Мислех, че е редно поне да знаете.
— Че какво ще прави двайсет и една минути?
— Имате ли представа кой е бил?
— Много скоро ще разбера. Следят ли се тоалетните? Сигурни ли сме, че не е бил някой, толкова нервен, че е влязъл там да повърне обяда си?
— И влизанията, и излизанията от тоалетните са били нормални.
— Добре, ще разбера кой е бил. И ще продължа да следя данните на тази новобранска група.
— Значи съм бил прав да те осведомя за това?
— Съмняваше ли се?
Бийн спеше леко и се ослушваше, както винаги. Събуди се два пъти — тях поне беше запомнил. Не ставаше, продължаваше да лежи и да се вслушва в дишането на другите. И двата пъти някъде в стаята си шепнеха. Винаги — детски гласове. Не бяха напрегнати, но звукът бе достатъчен да събуди Бийн и да изостри вниманието му, докато не се убеди, че няма опасност.
Третият път се събуди, когато Димак влезе в стаята. Още преди да се надигне, Бийн знаеше кой е. Разпозна го по тежката стъпка и увереността на движенията — все белези на властта. Отвори очи, преди Димак да заговори и застана на четири крака, готов да тръгне във всякаква посока, още преди възрастният да довърши изречението си.
— Стига вече сън, момчета и момичета — време е за работа.
Не беше дошъл заради него. Дори да знаеше какво бе правил Бийн след обяда и преди следобедния сън, Димак не го показа. Нямаше непосредствена опасност.
Бийн седеше на леглото си, докато Димак им обясняваше как се ползват шкафчетата и чиновете.
— Поставете длан върху стената до шкафчето и то ще се отвори. После включете чина и въведете името си и парола.
Бийн моментално отвори шкафчето си с дясната си ръка, но не активира чина. Вместо това хвърли бърз поглед на Димак, който бе зает да помага на някакъв ученик до вратата, изкатери се до незаетото трето легло над неговото и отключи шкафчето му с лявата си длан. В него също имаше чин. Той бързо включи собствения си чин и въведе име и парола — Бийн, Ахил. После извади другия чин и също го включи. Име? Поук. Парола? Карлота.
Прибра втория чин обратно в шкафчето и затвори вратата, подхвърли първия на леглото си и се шмугна след него. Не се огледа дали са го забелязали — ако беше така, скоро щяха да се издадат. Тръгнеше ли да се озърта наоколо, веднага щеше да привлече внимание към себе си — така щяха да го заподозрат хора, които инак нищо не биха забелязали.
Разбира се, възрастните щяха да разберат какво е направил. Всъщност, Димак със сигурност вече се досещаше — едното от децата се оплака, че шкафчето му не се отваряло. Това означаваше, че компютърът в станцията е знаел колко ученици има там и е спрял да отваря шкафчетата, щом свободните са се запълнили. Но Димак не се обърна и не настоя да му кажат кой е отворил две шкафчета. Вместо това постави собствената си длан върху шкафчето на последния ученик. То се отвори. Той пак го затвори и този път то реагира на дланта на ученика.
Значи щяха да му позволят да запази второто шкафче, втория чин и втората си самоличност. Без съмнение щяха да го наблюдават с особен интерес, за да видят какво прави с него. За да им поддържа заблудата от време на време щеше непохватно да си поиграва с него. Нека си мислят, че знаят за какво му е тази втора самоличност. Можеше да е за някакви лудории. Или пък за да си записва тайни мисли. Това би било забавно — сестра Карлота вечно се мъчеше да разбере тайните му мисли. Без съмнение така щеше да е и с тукашните учители. Каквото и да напишеше, щяха да го лапнат.
Ето защо те нямаше да бърникат в истинската му лична работа, която той щеше да изпълнява на собствения си чин. Или, ако беше рисковано, на чина на някое от момчетата, настанени точно срещу него — беше видял и запомнил внимателно паролите и на двамата. Димак им набиваше в главите постоянно да си пазят чина, но децата неизбежно щяха да проявят нехайство и да оставят чинове неприбрани.
Засега обаче Бийн нямаше да предприеме нищо по-рисковано от досегашните си действия. Учителите си имаха собствени причини да му го позволят. Нямаше никакво значение, че не знаеха неговите.
В края на краищата, той не познаваше себе си. Беше като с отдушника — ако се сетеше за нещо, което би могло да му е от полза по-късно, той го правеше.