Sabe, sabe, sabe. Бийн искаше да му кресне в отговор „Si, yo se“, но пред Бонсо не биваше да проявяваш нетърпение. А и всичко това го омагьосваше. Бийн доста добре започваше да схваща как тази военна игра оформя живота тук в училището. Тя даваше на учителите възможност да виждат не само как децата се справят с командването, но и как реагират на некомпетентни командири като Бонсо. Очевидно той бе решил да превърне Ендър в черната овца на своята армия, само че Ендър бе отказал да приеме. Този Ендър Уигин разбираше, че учителите управляват всичко, и ги използваше — така си бе извоювал позволението да ползва залата за упражнения. Вместо да им се оплаква от Бонсо, ги бе помолил за алтернативен начин да се обучава. Умно. Учителите сигурно бяха останали много доволни, а Бонсо не е могъл да направи нищо.
Или пък е могъл?
— И какво предприехте вие?
— Ето какво ще направим. На мен вече ми писна. Ако учителите не спрат това, някой друг трябва да го спре, нали? — Бонсо се ухили злобно. — Затова на твое място не бих се включвал в упражненията на Ендър през свободното време.
— Той наистина ли е номер едно в листата?
— Номер едно, пълно лайно — отвърна Бонсо. — По вярност е най-последен. Нито един командир не го иска в армията си.
— Благодаря — рече Бийн. — Сега обаче почвам да се ядосвам, че хората ме оприличават на него.
— Само защото още си малък. И него го взеха войник прекалено малък. Не ги оставяй да те сравняват с него и ще си добре, sabe?
— Ahora se — отвърна Бийн и пусна на Бонсо най-голямата си усмивка.
Бонсо му се усмихна в отговор и го потупа по рамото.
— Ще се справиш. Когато пораснеш, ако още не съм се дипломирал, може и да попаднеш в „Саламандър“.
Ако те оставят да командваш армия още един ден дори, то ще е само за да научат останалите деца как не бива да се да се ядосват, когато получават заповеди от идиот с висок чин.
— Аз още дълго време няма да съм войник — рече Бийн.
— Работи здраво — рече Бонсо. — Това се отплаща. — Той пак го потупа по рамото и се отдалечи, ухилен до уши. Горд, защото е помогнал на малко дете. Радостен, че е убедил някого в собствената си изопачена версия на отношенията си с Ендър Уигин, който очевидно беше далеч по-умен, отколкото го изкарваше Бонсо.
Съществуваше и заплахата от насилие спрямо децата, които се упражняваха заедно с Ендър Уигин в свободното си време. Това беше добре да се знае. Бийн трябваше да реши как да постъпи с тази информация. Да предаде предупреждение до Ендър? Да предупреди учителите? Да не каже нищо? Да отиде там, за да наблюдава?
Свободното време свърши. Залата за игри се изпразни — всички се запътиха към спалните си помещения за официалните самостоятелни учебни занимания. С други думи, време за спокойствие. Повечето деца от набора на Бийн обаче нямаше какво да учат — още не бяха ходили на занятия. Затова тази вечер ученето означаваше да играят на мисловната игра на чиновете си и да се закачат едно с друго, за да утвърдят позициите си. На чина на всеки се изписа предложението да напише писмо до семейството си. Някои от хлапетата избраха това. И без съмнение всички предполагаха, че и Бийн прави точно това.
Само че не беше така. Той активира първия си чин като Поук и откри, че, както и подозираше, нямаше значение кой чин използва — името и паролата определяха всичко. Никога нямаше да му се наложи да вади от шкафа втория чин. Като използваше самоличността на Поук, той започна да пише дневник. Това не беше неочаквано — „дневник“ беше една от опциите, предоставяни от чина.
На какъв да се престори? На хленчо? „Всички ме блъскаха в игралната зала, само защото съм дребен! Не е честно!“ На бебе? „Толкова ми е мъчнооо за сестра Карлота, искам пак в Ротердааам. В стаята сииии!“ На амбициозен? „Ще постигна най-добри оценки във всичко, ще видят те!“
Най-накрая реши да е нещо малко по-ловко.
Какво би направил Ахил на мое място? Разбира се, той не е дребен, но е сакат, което е почти същото. Ахил винаги знаеше как да изчаква и да не показва нищо на никого. И аз трябва да правя така. Само да чакам какво ще изскочи. Отначало никой няма да иска да се сприятели с мен. Но след време ще свикнат с мен и ще започнем да се ориентираме в клас. Първите, които ще ме допуснат до себе си, ще са най-слабите, но това не е проблем. Човек отначало гради бандата си въз основа на верността — така направи Ахил, внушаваше им да са верни и ги обучаваше да му се подчиняват. Работиш с онова, което имаш, и продължаваш оттам нататък.