Нека умуват над това. Нека си мислят, че се опитва да превърне Военното училище в познатата му улица. Щяха да се хванат. А междувременно той щеше да проучи възможно най-добре как всъщност е устроено Военното училище, и да измисли стратегия, адекватна на ситуацията.
Преди да угасят лампите, Димак влезе още веднъж.
— Чиновете ви продължават да работят и след като светлините угаснат — обясни той. — Но ако ги използвате, когато се очаква да спите, ние ще разберем, а ще знаем и какво сте правили. Така че по-добре да е нещо важно, иначе влизате в позорния списък.
Повечето деца веднага оставиха чиновете си. Едно-две дръзко продължиха да се занимават с тях. Бийн това не го вълнуваше — имаше си други грижи. Щеше да има много време за чина утре, или вдругиден.
Той лежеше в полумрака — очевидно на мъниците тук им трябваше малко светлина, за да стигнат до тоалетната, без да се спънат — вслушваше се в звуците наоколо и се чудеше какво ли означаваха. Шепот, шушнене. Дишането на момчетата и момичетата, докато заспиваха едно по едно. Неколцина дори хъркаха по детски. Но под всички тези човешки шумове се долавяше свистенето на въздушната система, а понякога — щракане и далечни гласове, звуците от движението на въртящата се станция, ту влизаща, ту излизаща от слънчевата светлина, шумовете на работещите през нощта възрастни.
Тази станция беше толкова скъпа. Огромна — побираше хиляди деца, учители, обслужващ и поддържащ персонал. Без съмнение струваше колкото кораб от флота. И всичко това — само за да се обучават малки деца. Възрастните могат и да убеждават децата, че всичко е игра, но за тях това си беше сериозна работа. Тази програма за военно обучение на деца не беше просто плод на някоя смахната, налудничава образователна теория, макар че сестра Карлота вероятно беше права, когато казваше, че много хора мислят точно така. МФ не би я поддържал на това равнище, ако не очакваха сериозни резултати. Затова тези деца, които хъркаха, шептяха и шушнеха в мрака, наистина бяха важни.
Те очакват резултати от мен. Това тук не е само веселба — идваш заради храната и после правиш, каквото си искаш. Те наистина искат да направят от нас командири. И тъй като Военното училище съществува от доста време, те сигурно имат доказателства, че изпълнява предназначението си — вече дипломирали се деца, направили прилична военна кариера. Ето какво не бива да забравям. Каквато и да е системата тук, тя сработва.
Нов звук. Не обикновено дишане. Накъсано, плитко поемане на дъх. Хълцане. А после… ридание.
Плач. Някое момче плачеше, за да успее да заспи.
В гнездото Бийн беше чувал някои от децата да плачат насън, или в полусън. Плачеха, защото бяха гладни, или ранени, или болни, или им беше студено. Но защо ли плачеха тези деца тук?
Ново тихо хлипане се присъедини към първото.
Мъчно им беше за дома, досети се Бийн. Никога досега не са били далече от мама и татко и започват да го осъзнават.
Бийн просто не го разбираше. Нямаше подобни чувства към никого. Просто живееш там, където се намираш, не се тревожиш за това къде си бил преди или къде ти се иска да бъдеш — сега си тук и тук трябва да намериш начин да оцелееш. А за това реването не помага особено.
Но така е по-добре. Тяхната слабост просто ме изтиква още по-напред — един съперник по-малко по пътя ми към командирския пост.
Така ли възприемаше нещата и Ендър Уигин? Бийн си спомни всичко, което беше научил досега за Ендър. Това хлапе беше изобретателно. Не бе обявило открита война на Бонсо, но и не се примиряваше с глупавите му решения. За Бийн това бе пленително, защото на улицата единственото правило, което знаеше със сигурност, е, че не си изваждаш главата от черупката, освен когато и без това ще ти прережат гърлото. Ако главатарят на бандата ти е тъп, не му показваш, че е тъп, просто си траеш и не си вириш носа. Така оцеляваха децата.
Когато се налагаше, Бийн бе поемал рискове. Така се бе озовал в бандата на Поук. Но тогава ставаше въпрос за храна. За да не умреш. Защо Ендър бе поел такъв риск, когато залогът бе единствено класирането му в играта на война?
Може би Ендър знаеше нещо, което Бийн не знаеше. Може би имаше някаква причина играта да е по-важна, отколкото изглеждаше.
Или може би Ендър бе едно от онези деца, които просто не можеха да понасят загубите — никога. Онзи тип момче, което е с отбора, само докато отборът върви в неговата посока. Така мислеше Бонсо. Но той беше тъп.
Бийн отново си припомни, че има неща, които още не разбира. Ендър не оставяше всеки да се оправя сам, както може. Той не се упражняваше сам. Приемаше и други да се упражняват с него в свободното му време. При това и новобранци, не само деца, които биха могли да са му полезни. Беше ли възможно да го прави, просто защото така е редно?