До: С.Карлота@СпецМисия.РемКон.МФ
Отн.: Ахил
Моля, докладвайте цялата известна информация, която субектът има за лицето, отговарящо на кодовото име „Ахил“.
Както обикновено — въпреки че нямаше нужда — съобщението беше излишно загадъчно. Нали уж беше кодирано? По-добре да бяха изписали направо истинското име на детето — Моля, докладвайте цялата информация, която Бийн знае за Ахил.
Бийн някак си им бе известил името Ахил, и то при такива обстоятелства, че не искаха да го помолят директно за обяснение. Сигурно го бе написал някъде. В писмо до нея? Усети лека тръпка на надежда, но се упрекна за тези чувства. Знаеше чудесно, че писмата на децата от Военното училище почти никога не стигат до получателя, а освен това шансът Бийн да й пише беше почти никакъв. Но те се бяха сдобили с името по някакъв начин и искаха да разберат от нея какво означава.
Работата беше там, че тя не искаше да им дава тази информация, без да знае какво би донесло това на Бийн.
И затова им отговори също толкова загадъчно:
Ще отговоря само в засекретен разговор.
Разбира се, Граф щеше да побеснее, но от това тя печелеше допълнително. Граф беше свикнал да упражнява повече власт, отколкото позволяваше ранга му. Не беше лошо да му напомни, че подчинението поначало е нещо доброволно и зависи от свободния избор на получаващия заповедите. А тя щеше да се подчини, в края на краищата. Просто искаше да е сигурна, че Бийн няма да пострада заради тази информация. Ако знаеха, че той бе толкова тясно свързан и с извършителя, и с жертвата на убийство, можеше да го изключат от програмата. И макар да бе сигурна, че разговорите за това няма да доведат до нищо лошо, можеше и да изкара малко пари от това.
Измина още един час, докато уредят секретния разговор. Когато лицето на Граф се появи на екрана над компютъра й, не изглеждаше никак щастливо.
— На каква игра си играете днес, сестра Карлота?
— Напълнял сте, полковник Граф. Това не е здравословно.
— Ахил — каза той.
— Човек с болна пета — отвърна тя. — Убил Хектор и влачил трупа му около портата на Троя. Падал си по едно пленително момиче на име Бризеида.
— Знаеш, че не този контекст ни е нужен.
— Знам и още нещо. Знам, че сте взели името от нещо, което Бийн е написал, защото името не се произнася с ударение на първата сричка, а на втората. Като на френски.
— Значи сигурно е местен.
— Местният език е холандски, макар че Общият език на флота почти го е изличил и го е превърнал в атракция.
— Сестра Карлота, не съм доволен, че пилеете време в този разговор.
— Няма да кажа нищо, докато не разбера защо искате да знаете.
Граф вдиша дълбоко няколко пъти. Тя се зачуди дали майка му го е учила да брои до десет, или общуването с монахините в католическото училище го бе научило да прехапва езика си.
— Опитваме се да разберем нещо, написано от Бийн.
— Нека го видя и ще ви помогна, доколкото мога.
— Вие вече не носите отговорност за него, сестра Карлота — напомни й Граф.
— Тогава защо ме питате за него? Вие носите отговорност за него, нали? Значи, мога да продължа да си гледам работата?
Граф въздъхна и направи нещо с ръцете си, което не се видя на екрана. Мигове по-късно записаното в дневника от Бийн се появи на нейния долен екран, пред лицето на Граф. Тя го прочете и се поусмихна.
— Е? — попита Граф.
— Прави ви номер, полковник.
— Как така?
— Той знае, че ще го прочетете и ви подвежда.
— Вие го знаете?
— Ахил наистина може да е пример за него, но не добър. Ахил някога предаде човек, когото Бийн много ценеше.
— Не толкова мъгляво, сестра Карлота.
— Не говорех мъгляво. Казах ви точно онова, което исках да знаете. Точно както Бийн ви е казал онова, което е искал да чуете. Мога да ви обещая, че онова, което записва в дневника, ще има смисъл за вас само ако разберете, че той го пише заради вас, с намерението да ви измами.
— Защо — защото там долу не е водил дневник ли?
— Защото има съвършена памет — отвърна сестра Карлота. — Той никога, никога не би изложил истинските си мисли в четивна форма. Той не издава мислите си. Никога. Никога няма да намерите написан от него документ, който не е предназначен да бъде прочетен.
— Има ли някакво значение, че го е написал под друга самоличност? За която мисли, че ние не знаем?
— Но вие знаете за нея, значи той знае, че ще узнаете за нея. Затова тази самоличност съществува — за да ви обърква. Очевидно успява.
— Забравих, че според вас това дете е по-умно и от Господ.
— Не ме тревожи това, че не приемате оценката ми. Колкото по-добре го опознавате, толкова повече ще се убеждавате, че съм права. Накрая дори ще повярвате и в резултатите от тестовете.